Зов
Зов
И през своята рана небето
сещаше земния тътен.
Съдбата войнишка е клета,
и клето заспива сърцето.
Последен залп и после нищо...
преглъщам лепкава тъма.
В обгорелите стърнища
в кръв чакам сам смъртта.
Ела, вземи ме като хала,
душата ми отвей за миг,
макар е тежка сякаш камък,
макар от хала по пищи.
Ела, вземи и отведи ме
във край със розови поля,
и нека зрял салкъм да има
да ми напомня за дома.
И нека има къща стара
с нагрят от слънцето дувар
да гледам сенките как шарят,
опарени от юлски жар.
Да има нека глъч отсреща.
За миг да чуя благослов -
как старите ми казват нещо
и сещам всичката любов!
Ела сега, тук нямам нищо
сред облак дим и кръв, мъгла.
В обгорелите стърнища
без дъх останал теб зова.
01.07.2014.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Яков Всички права запазени
