Поспри, жестока луна!

Защо сърцето ми разби

на хиляди малки парченца,

досущ като снежинки?

Защо в нощта му забрани

към небето да полети?

Какво чак толкова ти сторих?

Къде със теб сгреших?

Знаеш как със трепет всеки път

аз те чаках и ласкаех те със думи,

оставящи навсякъде следи,

а виж сега какво ми причини…

Ах ти, коварен ветре,

къде безмилостно, без път

понесе пъстроцветните ми мисли?

Дали във някой близък кът

за моите очи невидим?

Търся изход. Отчаян зов

броди без идея в тишината

Стъпва тихо, поглежда назад.

С едната грижа на душата -

аз още ли съм там - в тъмнината?

Свещта плахо пред лицето ми гори

с онзи пламък - малката надежда.

Тъгата пристига, към мен върви,

облечена в познатата черна одежда…

Не - да се маха! Искам отново да видя

в огледалото онова момиче,

което срещу вятъра тича…

И реша ли се, ще го намеря,

но от къде да започна да търся...?