Звезда в безброй угаснали очи
Събират в стъкленото си сърце
копнежите ми, светли, по земята.
Допирам, отпечатвам, своето лице
връз хладната артерия на тишината.
Пулсира тя. В безброй угаснали очи
се взира онзи, който ги желае,
макар желанието в рамка да боли,
на болката бе трудно да ме опознае.
Избирах само ниски върхове
и плоски покриви – да ме зазидат
зад здраво скрити страхове,
които пазех– други да не видят…
Не могат да живеят все така –
еднакво равни, скучно-вездесъщи.
Без покриви, по-стръмни и от мен.
Без смелост да напуснат тези къщи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
