Тъма всичко е покрила
като облак черен.
В далечината - мигаща
звездица, сякаш иска
с теб да се съюзи,
за да се срещнат
две празни души.
Вървиш и в мрака
някой те следва,
оглеждаш се, а около теб
се гонят листа,
от вятър обрулени.
Виждаш пак замъглено
същата звезда, чакаш
да ти проговори,
защото нейната съдба
е твоя съдба.
Тя, долу на земята,
звездата горе в небето,
сами с горчиви души,
обгорени от живота,
самота свързва звездата
с празната душа на земята.
И пак вятър брули косите,
но земната душа подпряна
на старо, самотно дърво,
чака пак нощта,
за да съзре своята звезда.
Докосвайки се двете съдби
черпят сили,

за да съществуват,

докато едната не угасне.
И от мъка нейната половина
ще спре да диша,
запълвайки мястото и
с друга осиротяла душа.