Дванайсет бе. Нощта отново хукна,
 от себе си уплашена сърна...
 От очите й една сълза търкулна
 два черни облака... И заваля...
 В дънер стар откри хралупа
 и скри се от дъжда плющящ.
 Мечтата си остави да куцука
 по пътя след своя кочияш...
 Денят се пукна, в локви се огледа...
 безмилостно ги слънцето изпи
 и вече... нямаше следа от нея...
 Нощта с разплакани очи...
 Забравиха я, забравиха я всички,
 като черно циганче, като изстинало кафе
 дори онези сладкопойни птички
 дето сгушваха се в нейното небе...
 Сама остана в света милионен...
 Съвсем сама, а беше тъй студено...
 Сама, като войник оловен...
 да умре, дори не беше позволено...
 И нямаше никой, обич или сила,
 магията от нея да свали...
 До дванайсет беше пеперудено безкрила...
 а след дванайсет, задължително вали...