И както винаги седеше сам и гледаше във мрака на нощта. Тъмнината беше толкова тиха и някак чиста. Може би защото скриваше всичко - болката от вярата в светлината, боклука по земята, шума от живота, дори празните погледи в очите на хората. Той стана и пусна музика, убивайки тишината и част от мислите си - рано беше да ги заглуши напълно. Искаше още малко да си поговори с мрака макар и само в главата си. Искаше още малко да чувства болката, макар и да не помнеше, кога за последно се бе разделял с нея, само така чуваше истината, само така знаеше, че никога няма да забрави. Въпросите винаги бяха едни и същи, както и отговорите в тъмнината. Толкова дълго се бе борил със злото, че то бе станало част от него. Засега по - малката част, но докога не знаеше, а не смееше да попита. И страхът, страхът от това да се събудиш сутринта и да откриеш само празнина в очите си. Той се изправи бързо и се приближи до огледалото...много близо. Не гледаше лицето, а само очите си. Това което видя в тях го успокои - много болка, познание и тъга, а и малко сила. Очи, които могат да разкажат цялата истина на света. Но той нямаше време за тези истории, а и ги знаеше всичките наизуст затова извърна поглед настрани, седна и отново се загледа в мрака. Въпроса отново беше същия - Има ли смисъл... Какъв е смисълът да се опитваш да се бориш, когато знаеш че си обречен? Какъв е смисъла да се опитваш да помагаш на другите, когато не си сигурен, дали можеш да помогнеш сам на себе си? Какво от това че правиш нещо, защото така трябва, а не защото така правят другите или очакваш същото от тях в замяна? Какъв е смисълът на познанието и истината, ако те носят само болка? А болката нещо лошо ли е? Дълго време бе живял с нея и се чувстваше прекалено пристрастен, за да може да отговори. Когато живееш дълго време с нещо се научаваш да го обичаш, когато се бориш дълго време с нещо се научаваш да го мразиш, но и да го уважаваш... поне малко. А кое e по - ценното да уважаваш или да обичаш? Те биха казали, че двете са взаимно свързани, но той знаеше, че не е така. Истинското щастие да обичаш някой, който да е спечелил и уважението ти се срещаше рядко, също толкова рядко, колкото и да обичаш някой, само защото го заслужава. Защото любовта и уважението се измерват количествено - или по скоро качествено, но това нямаше значение в момента. И какво от това, че няма справедливост? Кой някога му я е обещавал? И дори по - далече, трябва ли да я има? Той би казал да, но какво, ако накрая наистина нищо няма значение? В крайна сметка съдбата пречупваше всеки, щеше да пречупи и него - да, нямаше да е днес, но какво от това? А може би не е чак толкова страшно да се присъединиш към армията от бродещи по земята сенки без сърца и души. Само ако беше сигурен, че тъмнината ще го обича и тогава - нищо друго не му трябваше. Само да можеше да бъде сигурен, че дори да изгуби истината, така както отдавна бе изгубил вярата си, мракът ще му разреши да гледа в него отново... и да вижда. Но не можеше да се предаде, поне не още, а така му се искаше да може. Знаеше, че изгуби ли всичко добро, ще се отърве и от болката. А може би просто лъжеше себе си и не искаше да се отърве от нея, но и това нямаше значение. И защо му трябва някой, в когото да вярва, нали вярваше в истината... все още. И какво, ако накрая истината просто се превърне в красива лъжа... Нима повечето хора не живеят именно така? Дали не би било по - мъдро да се научи да се примирява с това, което не може да промени, но Той нито вярваше в Бог, за да моли за смирение, нито искаше търпение и примирение... Предпочиташе смърт пред тези двете, макар сам да знаеше истината - нищо никога не се променя. А дали и това е дотолкова истина, за да вярва, че и той никога няма да се промени и няма да предаде пътя който сам бе избрал... макар и знаейки къде води този път?

Той се изправи и усили музиката до болка. Те не подозираха, че само така заглушава мислите си, а и той нямаше намерение да им казва, просто нямаше да го разберат... и това нямаше значение за него.

(in tribute to Linkin Park for their great lyrics)

14.01.2004