Агресията, творчеството и живота

Агресията, творчеството и живота

                    Едно вечно и сякаш непреодолимо нещо в човешкия свят е проявата на агресия, както от силни, така и от слаби хора. Няма измъкване от този вечен порочен кръг на борба за безсмисленото и копнеж за непостижимото. Най-тъжното е, че хората, проявяващи агресия, често смятат, че така е правилно. Ставаме свидетели на агресия във филми, дори в рекламите по телевизията, в книгите, изобщо в творчеството, в училище, в градския транспорт, на работното място, в интернет. 

                    Най-потресаващото е, че за да е „хубаво“ едно творческо произведение по всеобщоприет стандарт, било то филм, книга или друго, в него трябва да присъства агресия. Не става въпрос само за шаблонното присъствие на злодей, за да става интрига, но и за чисто и просто присъствие на напрежение, произлязло от околния свят и тихомълком влязло в произведението, замаскирано зад историята, красотата и художествените му качества. Не става въпрос и само за непременната нужда художествените произведения да отразяват реалния свят и да ни поучават, дори да хиперболизират лошотията му с цел тя да бъде забелязана преди да стане наистина опасна. Вярно е, в някои стилове творби трябва да присъства обрисувана агресията, иначе ще загубят от стойността си. Но представете си следното - една мирна и тиха картина на идиличен пейзаж, или едно стихотворение, преизпълнено с любов към някого, или една музика, чиста и красива като пролетен лъч светлина, огрял разцъфнали дръвчета, зелени треви, сини, блещукащи езерца, криволичеща пътечка към нищото, назъбени планини - всичко това е прекрасно, но... Ако това не е лично сътворено, лично преживяно, искрено почувствано, то се превръща в агресивен опит за самоизява, злоупотреба с красивото и пълна загуба на идентичност. Мога да уважавам един творец само ако има личен стил и усет към красивото, личен поглед и усещане. И най-„мирното“ произведение се превръща в колапс за вдъхновението, ако се усети, че е фалшиво. И най-„актуалната“ проза, и най-„чувствителната“ поезия, всичко... Нещо, невероятно на пръв поглед, ако на втори поглед няма същото въздействие или дори по-голямо, ами... значи, има някаква огромна дупка в процеса на „производството“ му. Защото със шаблона всеки може да твори - запомня няколко правила и ги изпълнява. Но заявява ли истинското си аз? Търси ли наистина човешкото у другите или само се възползва от тяхното невежество относно процеса на създаване на творбата му? Хубавото творчество не е ли това с личния почерк?

                    Но нека се върна към съвсем действителната, бодяща очите и сърцето агресия. Какво ще кажем за художествената сатира, гротеска, изкривяваща човека и описваща го като злодей, за да служи за назидание на другите? Допустима ли е тя и кога? Допустима е, разбира се - в изкуството всичко е позволено, но възниква един щекотлив въпрос. Позволено ли е да назова някой, който ме е ядосал, поименно, да го нарека с най-обидни епитети или да го обрисувам с такива мрачни краски, дотам изкривено, че дори Създателят да не може да го познае... Правилно ли е да хвана някоя част от обществото и да я анатемосам за по-низша, например използвайки думи като „селяни“, „цигани“, „негри“, „дребосъци“, опитвайки се да ги превърна в обидни думи, или намеци за това как възприемащият изкуството, виждате ли, нищо не разбира от света, трябва да се преосмисли. Правилно е, разбира се, да съдим, но само когато е насочено към лоши образи, а не към... хора. Да съдим лоши явления в стремежа да ги изкореним, а не да съдим хора в същия този стремеж, защото така въпросните хора само може да станат по-лоши. Мразените хора винаги са по-лоши от обичаните. А ние мразени или обичани хора искаме? Каква е социалната мисия на изкуството? Оставяйки настрана личността на твореца, какво друго засяга то освен неговите виждания? Омразата или обичта? Всичко друго освен вижданията и усещанията, които творецът изразява в творбата си, трябва да е обич, иначе той навлиза в пагубна черна дупка от безсмислен, никому ненужен, ужас. И не, не отричам мрачните, ужасяващите и т.н. произведения на изкуството. Напротив, някои от тях са прекрасни. Но тези, които са дълбоко преживени, а не тези, които са фалшиво мрачни и имат за цел да стряскат възприемащия с примитивни ефекти. Всякакво художествено умение е смислено само когато се влага в творба истински преживяна и почувствана. Рекламите често сами по себе си са агресия дори да са и най-усмихнатите и лъчезарни на света. Наистина ли някой си е въобразил, че хората обичат да гледат реклами за неща, които не им трябват, и то през една трета от телевизионното време, вместо да изгледат някой качествен филм? Обикновено човек няма време по цял ден да гледа телевизия, за да изгледа всички реклами, разсичащи понякога и качествени продукции на малки парчета. Но е принуден да гледа реклами, които са му неприятни или най-малкото, безинтересни, залепени навсякъде из улиците, получава ги в пощенската си кутия, получава ги по телефона, имейла, засипан е от тях. Стъпи ли кракът му в града, моментално е залят от една ненужна реклама, излязла от границите на учтивото и нормалното. Една реклама може да бъде на витрината на магазина, но да се разпростира из целия град, телевизията и интернет на всяка крачка?

                    Относно училище, градския транспорт, работата и откритите градски пространства, колкото и тъжно да е, проблемът е силно обвързан с медиите. Човек, нагледал се на изкуство, нарочно създадено, за да го тормози с най-евтини и неизискващи творческа енергия ефекти, естествено трябва да излее някъде натрупаното напрежение, ако иска да оцелее психически до утрешния ден. Тъжно е, когато децата стават лоши, защото прекалено малко общуват с хора и прекалено много - с компютърни игри и интернет измислици. Тъжно е, когато примерен гражданин е принуден да става ежедневно свидетел на безумия в градския транспорт и навсякъде из града - заведение с неучтив персонал, парк с бясно куче пуснато без каишка, градинка с изпотрошени, олющени пейки и катерушки. Агресията не е само пряка. Агресията е пропила в обществото ни и не иска да си тръгва. Пустото село за жалост се е превърнало в част от фантазията на гражданите, а не в действително съществуващ и кипящ живот. Дивата природа, растенията, животните - също. Колкото и да е абсурдно, съвременният жител на планетата Земя е „можещ“, „знаещ“, „търсещ“, но... откъснат от всичко, което си струва. Откъснат от топлината и добрината. Учениците се учат да правят безумия в училище, вместо да залягат над уроците, натрапва им се, че ученето е безсмислено, а са хубави единствено „забавленията“ с подскачащи образи из телевизията и интернет. Безсилието в творчеството за възрастни не е толкова страшно, защото възрастният човек все пак има шанс да осъзнае кога го баламосват, но при децата не е така. Безсилието в творчеството за деца и уроците е пагубно. То става причина за агресия и в детските филмчета, и в класната стая. Когато няма въображение, идва ред на „стряскането“, бомбастичното, безумното, имащо за цел да привлича вниманието на детето, но не и да го учи на култура. За виковете на работното място няма какво да се коментира, освен, че трябва да са напълно незаконни, но уви, не са.

                      В интернет агресията излиза напълно дори от класическия си образ на просто лошо нещо и се превръща в своеобразно повторение на всички незаконни или грешни действия, които някога са били обявени за нередни в реалния свят. Да викаш, да правиш интриги, да обиждаш, говориш глупости, да лъжеш, да нарушаваш лични пространства, да злословиш, да... убиваш, да, дори да убиваш, защото можеш да убиеш виртуалния образ на човек или да го изкривиш до неузнаваемост, обзет от мания за правилност и съдене, да... не си учтив, да не си добър, да не си тактичен, да не си... ти. Някои хора в интернет просто не са себе си. А някои там изваждат най-тъмния си образ. А може би го намират там. Интернет може да заразява с ужас, страх, гняв, обърканост и да влива лоши импулси във вените на хората. Хората трябва да осъзнаят, че интернет не е неограничено място, където всичко е без последствия, а съвсем действително място, макар и без визуален тримерен свой образ. Гладът може да се изпитва и в интернет, както и всички други лишения на света, но интернет ги заглушава, прави ги невидими. Затова има геймъри, които не стават от компютъра с часове и дни, както и хора, които забравят за себе си в интернет и стават източници или приемници на агресия. В реалния свят бихте ли приели някой да се държи агресивно с вас? В реалния свят бихте ли наранили или обидили човек, защото ви се струва, че не е такъв, какъвто трябва? Всеки почтен човек знае, че другите имат право да бъдат каквито са, стига да не нараняват околните и да не им пречат, но в интернет сякаш се забравя за това. „Войни“ за най-глупави и банални теми се разразяват с цялата си сила из интернет. Вместо да се търсят стойностни неща, се затъва в едно блато на безсмислие. А има изход. Човек просто трябва да има малко повече въображение. Трябва да знае, че е той, макар и засипан от реклами, фалшиви „художествени“ продукти и лоша или изкривена информация, трябва да знае, че е преди всичко човек и има право да бъде такъв. 

                    Не понасям агресията, защото разрушава творчеството, училището и интернет като място за информация. Защото е точно обратното на човека. Защото принуждава или подмамва хората с маскираното си лице да я приемат без въпроси и възражения. Защото ги превръща в лошо скалъпени роботи приемащи и излъчващи сигнал по зададена програма и вършещи работа на автоматичен режим. Не я понасям, защото няма място извън дивите хранителни вериги. А ние сме се измъкнали оттам, нали? Най-сетне поне повечето от хората не трябва да се страхуват от хищници. А сякаш отчаяно се опитват да вмъкнат дивите хранителни вериги обратно в живота си и ненужно да станат жертва на агресията. Защото се самоизмъчват. Не понасям агресията, защото някои си въобразяват, че тя е единственият начин да стигнат до човека. А има друг. Има...