,,Ако бях..., то бих бил..."

(Есе)

      На Рождество Христово през далечната 1830 година осемгодишният син на пастор Ернст Шлиман - Хайнрих получава като подарък илюстрована ,,История на света за деца", която той веднага започва да чете, забравяйки за празника. Особено много го впечатлява историята за древната крепост Троя и за нейното опожаряване. На въпроса на сина си защо този град е разрушен бащата отговаря, че ако се вярва на Омир, войната под стените на Приамовия дворец се води заради Елена - най-красивата жена в древността, открадната от съпруга си от Парис - един от Приамовите синове. Веднага след това бащата добавил, че това е една красива приказка. Не само никому неизвестният тогава пастор, но и всички световноизвестни археолози мислели така, защото на мястото на крепостта имало пуста местност, обаче малкият Хайнрих не могъл да се примири с изчезването на града и се заклел пред себе си, че един ден ще го открие.

   Останал без майка на девет години, Шлиман се изгражда като силна личност, която не се отчайва от препятствията, пред които животът я изправя, пречейки й да осъществи детската си мечта. Научил старогръцки, натрупал богатство по време на златната треска в Клондайк, учил археология в Сорбоната, на четиридесет и четири години той открива Троя, четейки стиховете с географското й описание в ,,Илиадата". Така вписва в археологическата карта на Европа като исторически съществувал града, основан според митовете от героя Ил, и доказва, че няма граници за човешкия творчески дух, че мечтите стават реалност.

    ,,Ако бях... то бих бил..." - това е формулата на всяка мечта. С тези думи започва пътят към осъществяването й. Това е път към преодоляване на недоверието - у себе си и у другите - в постигането й. Реализацията на една мечта изисква много жертви, много търпение и постоянство, много смелост. Човек не трябва да спира да мечтае, каквото и да става. Защото, ако ,,напише" ,,реквиема" за мечтата, то неговият живот би загубил смисъла си, неговият блян би ,,умрял".

    Кога настъпва ,,смъртта" на желанията ни? Когато човек спира да се надява? Kогато животът започне да ,,нагарча" като чаша нескафе без захар? Когато загубиш вярата си в мечтите, когато престанеш да градиш фантазни светове и да се надяваш, че един ден те ще се превърнат в реалност. Тогава самосъжалението ще се превърне в твой постоянен спътник и единствен приятел, а неговият глас, колкото и да ти е неприятен, дори омразен, ще ти нашепва: ,,Ако не бих бил толкова нерешителен и страхлив, толкова непостоянен и нетърпелив, то щях да успея да постигна стремежите си".

     И ще се надява някой ден да се събуди и да си каже: ,,Успях!" И ще желае да дойде онзи момент в живота му, когато ще ,,погребе" една мечта в сърцето си, защото... се е сбъднала. Ще я превърне в красив спомен, в тухла от дома на мечтите. И ще си мисли, че го чакат нови цели в житейския му път, нови мечти и че ще му трябват нови сили, за да не ,,умрат" и да не се откаже от тяхното осъществяване.

   Дори да не се реализират, фантазиите на душата са вечно живи в нас. И когато някой се откаже от мечтата си, то може би у друг в същия миг се разпалва още по-силно желание да я постигне, да я сбъдне. Един човек ,,умира", когато спре да мечтае. Тогава умира душата му, а какво е тяло без душа? Вечно жив ще те поддържа копнежът да погледнеш поне веднъж мечтата в очите, да я последваш и преследваш, да я настигаш, да ти се изплъзва, но да не спираш да вървиш към нея, докато тя не разтвори ръце да те прегърне. Тогава ще знаеш, че срещата с нея е сбъдване на най-красивия ти сън, който се е превърнал в реалност. Срещата с нея ще те обрече на вечно влюбване.

     Всичко, което съществува днес в света, някога за хората е било мечта - телефонът, факсът, компютърът, мобилният телефон, подводницата, самолетът, хартията, дори... електронната хартия - изобретението на нашия ултрамодерен век. Визуализация на мечтата е онази вълшебна пръчица, която всеки иска да притежава. За да вижда чрез нея отвъд хоризонта, да няма за него невъзможни неща, да не среща прегради по пътя си. Но всъщност тя се крие в сърцето на всеки един от нас. То съхранява желанията ни, а умът е ,,тайникът" за мечтите, в него е магическата пръчица за постигането им.  Там - в този свят - е много красиво. Защото в него няма невъзможни неща, няма неспящи и незрящи. Има само безгранична жажда за живот въпреки всичко.

    Мечтите нямат граници, нито гаранции за сбъдването си. В света на мечтите може да се постигне всичко. Когато започнат да се случват невъзможни неща в живота ти, това е знак, че твоите мечти започват да ти стават твои истински приятели. И не трябва да им позволяваш да избледнеят във времето и в пространството, да се покрият с праха на годините и да не ги осъществиш. Нали мечтите са ,,фитилът", който разпалва и поддържа огъня на живота ни? Човек извайва от мечтите си реалност, както скулпторът - от камък статуята си. ,,Мойсее, говори!" - ще каже на каменната си безмълвна статуя Микеланджело от едноименното стихотворение на Пенчо Славейков и така ще иска да осъществи мечтата си: статуя - жива и въздействаща като истинска на зрителя.

     И ако планът се отличава от мечтата само по количеството изразходвана хартия, ние никога не спираме да правим планове - наум и на белия лист -  и да преследваме дори и невъзможни за осъществяване мечти. Макар неосъществената мечта да прави живота на мечтаещия нещастен: преследвайки я, той може да пропилее напразно отредените му от съдбата десетилетия. И ако тя може да изпепели душата ни подобно на митологичното чудовище Химера, което имало три глави - на лъв, козел и змия, всяка от които бълвала огън и унищожавала всичко по пътя си, потапяйки го в пламъци и дим, то ние пак не спираме да си повтаряме: ,,Ако бих бил... щях да бъда...". Не спираме да се надяваме, че химерата ще стане реалност. Защото всъщност ,,Трудно е да се каже кое е невъзможно - мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалности на утрешния." (Робърт Годард).