Алиса
Провреш ли се веднъж в дупката, пропадаш, неспирно се въртиш в черна спирала, болка и объркване атакуват мозъка ти, а съзнанието ти си измисля зелен лабиринт, из който наужким те разхожда под ярките лъчи на слънцето.
Имаш чувството че времето прелита около теб, стрелки се гонят бясно по разстечен циферблат, сезоните проблясват в кратка прелест и угасват като свещ, духната от порива на вятъра, а ти падаш ли, падаш, въртиш се и косата ти се оплита на кълбо, ушите ти свистят, докато вътрешно крещиш, а от носа ти падат едри капки кръв, ръцете ти се мятат като парцалена кукла, хваната в лудата захапка на бясно куче, краката ти са ръждясали котви, които се опитваш непрестанно да спуснеш.
Чудиш се как, по дяволите, главата ти е абсолютно празна с всички тези мисли и усещания, празнота, която плаши повече от смъртта, защото я усещаш като дълго пулсираща болка, която води само до още празнота и точно си мислиш, че мракът е абсолютна чернота, когато се оказва че има още по- тъмно черно.
Когато пропадането свърши дори не разбираш че си спрял, звукът на приземяването е като на чупеща се вещ, метната от капризни детски ръце.
Чудиш се дали не е по- добре да си падаш до края на вечността, защото сега лежиш счупен и пищящ на нещо като мръсен под. Пропадаш- дарът на човешкото лечение, чувстваш се по- жив от всякога, после болката връхлита като цунами и те кара да мигаш като повреден светофар, светещ в кърваво червено. Нямаш много спомени- май ставаш, ходиш, пълзиш, влачиш се на колене, после пиеш нещо със съмнителен цвят и порастваш, ставаш голям, истински, красив, омайващ, но няма кой да омаеш, защото си в Дупката. Усещаш че пак си малък, че искаш да изчезнеш, да се стопиш, да се слееш със сянката на гигантската хапка, която отровно стърчи над теб и така си ту гладен, ту жаден, ту голям, ту малък и вече не знаеш къде си, искаш ли да продължиш към втора част- в Огледалния свят ще е още по- болезнено, Алиса, огледалата те карат да се вгледаш и да направиш крачка назад от старото ти Аз.
© Ивалина Петкова All rights reserved.
