Чувам свистене на спирачки някъде в далечината. И разбирам, че някой се е разминал на косъм (но дали...?). Замислям се и ръката сякаш сама започва да пише...
... Живеем на гребена на вълната, губейки се някъде между етажите, погълнати от собственото си измамно отражение, потопени на дъното на седмото небе, препускаме през обратния път, мислейки, че премисляйки постъпваме правилно... чакайки надежда от безнадеждността, стон от тишината или любов... от Човека...
Мразим лъжата, измамата, ненавистта, завистта, егоизма, не осъзнавайки, че и ние сме "грешници". Нима правейки се на праведни се опитваме да изкупим греховете си? Или пък го правим, защото така е прието? Защото иначе ще ни сметнат за безчувствени... истински...?
Създаваме закони, а ги нарушаваме, поставяме си свръхамбициозни цели, а грешим...! Нима това е светът, в който живеем!?
Но този път косъмът се скъса, вълната заля света, линейката... потегли.