Безвремието е мое

  Усмивката ми е излишна. За кого да разливам устни в нещо толкова велико? За кого да отронвам смеха си? Вече няма какво да блести в очите ми. Малката мъждукаща свещ, успяла да надвие времето и да съхрани своята сила, угасна. Сълзите ми бяха толкова тежки и изпълнени с болка, че заличиха пламъчето, задушавайки го в разширените ми зеници. За какво да се събуждам и тази сутрин?За болката и всичко непредсказуемо, което ме очаква или за невъзможните ми копнежи? Нежността ми е ненужна. Заключих я в себе си и ревностно ще я пазя - тя не е достъпна, както преди. Мога ли отново да бъда мила, нежна, чувствителна?Не! Надменен поглед, празни студеносини очи, вдигната глава, а насъбраната болка изливам  извън себе си, разчупвайки собствените си задръжки. И нямам очи, за да видя непристойното си поведение, а и не искам. Гримът изкусно скрива детински чистото излъчване. Превръщам се в изкушение - горчиво от своята сладост. Красива фасада - нищо повече. Дрехите, откриващи възможно повече плът, среднощните купони, на които не спирам да танцувам. Тъпча всеки, опитващ се да прекрачи границата, но не с тънките си токчета, а с поведение, което трудно някой би могъл да наподоби. И все пак чувствам ли? Не! Претопих болката с още по-силна, за да не остане нищо в душата ми. Все още ли обичам този, който преди време ме нарани в отговор на моята искренност, доброта, нежност и любов? На този въпрос отговарят очите ми. Аз отново съм на дансинга, отново звучи "нашата песен". Очите ми са море, в което наранени вълни бягат, една подир друга, към брега. Сълзите се спускат по старателно гримираното ми лице. Моят ангел е с друга, в душата му цари мир, спокойствие и любов, а в моята - болка, празнота, обида, хаос. Някога и аз бях ангел, но сега захвърлих крилете и ореола си. Заличавам болката си с още по-силна. Ден след ден... Нощ след нощ...
  Няма ли да се изгубя някъде из своето безвремие. Вече е време.