Сърцето ни е изтъкано от тънки нишки,в които са закодирани
нашите чувства,емоции,спомени.В тях е заложено това,което сме
и ще бъдем.Но, ако сме сами ,ако допуснем да забравим защо
живеем,нишките се изплъзват бавно.И в сърцето ни се отварят дупки,
които растат лека-полека,безмълвно,едва осезаемо.Докато накрая
сърцето ни се превърне в огромна беэдна.Бездна без минало и бъдеще,
без начало и край.Просто безкрайна пропаст,глуха и студена.
В този момент,превръщаш се в безвремие,ние виждаме светлината,но
не я усещаме;пипаме цветето,но не го докосваме истински,говорим,но
не разговаряме,дишаме,но не живеем.И обзети от тази безумна апатия,
ние вървим,тичаме,препускаме към това,което вече е нашия свят.
За да достигнем до едно жалко съществуване,поддържано само от ...