Няма заглавие, защото не успях да измисля подходящо... Писано е                                     

Хората те изненадват, не знаеш кога са срещу теб и кога пазят гърба ти. С мен едва ли има някой или поне в този момент. Толкова много болка се е насъбрала в съществото ми, че едва ли някога ще се отърва от нея. Шибаният живот е виновен! Предлага ти едно голямо нищо! Това, което искаш, това, за което копнееш, това, за което ти пука, в повечето случаи е прекалено далеч. Докато достигнеш до него, минава време. Време, изпълнено с болка. Болка, раздираща гърдите ти и правеща незаздравяващи лесно рани. Рани, които тлеят и прогарят, оставяйки след себе си кървящи белези. А те полузаздравели могат да отворят раните отново. А бъдат ли отворени, биват още по-болезнени, още по-големи, още по-трудно заздравяващи и оставящи още белези. Още белези, които продължават да те измъчват, убивайки те бавно. Пътят до нещото също не е лек – студ, жега, урагани. Имаш чувството, че колкото повече се доближаваш, толкова повече То се отдалечава. Толкова повече болката расте и надеждата отслабва, че смъртта може би е единственият лек. Лек, с който си мислим, че слагаме край – Мръсна, Долна лъжа! Болката остава и продължава да те преследва и измъчва. Дори в пъкъла те следва неотлъчно, като се опитва да доразруши и последния живец, останал в теб. И като се замислим, разбираме, че нямаме голям избор.  Или продължаваме да се борим за желаното, или се предаваме. Слагаме край на скапания си живот, като оставяме болката да убие останалото!