Болката от загубата
Бавно вървя с два карамфила в ръка... бавно проронвам сълза след сълза... животът ми изгуби смисъл... бавно, със тихи стъпки, стигам до гроба. Гроб, изпълнен с цветя и хора. Много хора със сълзи на очи, мъка в гърдите и много страх в душите. Никой от тези хора няма да изпита болката така, както тя боли в мен. Той беше човекът, за когото живеех, човекът, заради когото дишах. Мечтаех за неговата усмивка, за неговата прегръдка, за допира на устните му... той беше смисъла на дните ми. Той беше мил, добър и много работлив, помагаше на всеки. Защо Бог ми го отне? Мислейки за болката, която Господ ми отреди - стигнах до гроба. Страх ме беше да го погледна, исках да го запомня - усмихнат, весел, щастлив, такъв, какъвто беше винаги, каквото и да ни се случи. Страхът обливаше цялото ми тяло, започнах да треперя, не можех да повярвам, че когато се прибера в къщи, той няма да е там, а ще бъда сама... с много сълзи на очите, се осмелих да го погледна. Започнах да се треса все повече и повече, изпуснах карамфилите и го прегърнах силно... не исках да го пусна, исках да съм с него... защо ми го отне Господ, се питах... така с последна прегръдка седях на колене, плачът пронизваше цялото гробище. Един от гробарите се осмели да ме бутне, за да ми каже, че било време да го спускат там - долу, в студената земя. Но не можех да се откопча от него... не исках да се разделяме... сълзите ми се ронеха по неговите бели бузи, бавно пусках студените му ръце... седейки на колене, гробарите го спуснаха в студената земя. Всички хора изказаха своите съболезнования и си заминаха, но аз останах там на колене до гроба, обляна в сълзи, плачейки за човека, който беше всичко за мен, той беше живота ми, сега съм сама на земята и с огромна болка в гърдите. Вече нямам живот, нямам мечти... единствената ми мечта е Господ да ме прибере и мен там в Рая. Да сме заедно, да сме щастливи, както когато беше той до мен и да продължим да се обичаме така, както само ние умеехме - всеотдайно и искрено!
© Таня Трифонова All rights reserved.
