Бягството от реалността е път към най-голямото нещастие в живота на човек, път към бавна и мъчителна душевна смърт...
     Колкото и да искаме да избягаме от грозната действителност, тя рано или късно ни застига и това е неизбежно. Колкото по-далеч сме стигнали с бягството си, толкова по-труден е пътят ни за връщане в реалния свят. Той е нещо, което трябва да изживеем, независимо от това искаме или не, независимо от това харесва ли ни или не. Та нали за това сме създадени, това е главната ни "мисия" на този свят. Никой не ни е питал можем ли или не, длъжни сме да опитаме и колкото по-рано успеем, толкова по-лесен ще е животът ни. Смъртта не е спасение, не е изход. Тя ни връща там, откъдето сме тръгнали и отново никой не иска съгласието ни за това.
     Единственият начин да успеем в тази "мисия" е като не усложняваме допълнително живота си, та не е ли достатъчно сложен? И единствено от нас зависи дали палитрата на живота ни ще е изпълнена с пъстри или със сиви цветове.
     Най-лошото е, че осъзнаваме всичко това, чак когато сме сгрешили фатално, когато животът ни е станал една безизходица, един хаос, който не можем да овладеем.
      Нейният начин да избяга от реалността беше най-мъчителният, най-жалкият, този, който малко по малко убиваше всичко в нея - Хероинът. Избра него, защото в най-голямата ù слабост я караше да се чувства силна. Осъзнаваше, че няма нищо на този свят и дрогата ù даде точно това, което търсеше - безчувствието. Не чувстваше нищо, нито радост, нито тъга, нито любов, нищо не можеше да я направи щастлива, но и нищо не можеше да я нарани повече. Точно от това се страхуваше, от това се страхува всеки слаб човек - да не бъде наранен, а хероинът подтискаше този страх, до толкова, че с времето дори забрави за него. Харесваше ù да живее така, не ù пукаше за утре, интересуваше я единствено днес. Намери своите "приятели по неволя", хора, с които я свързваше единствено поредната "схема". Не виждаше тези, които наистина се интересуваха от нея, тези, които я обичаха, тези, които ги болеше от това, което причиняваше на себе си... та тя умираше!
     Някои от тях се опитваха да ù помогнат по различни начини - като ù показваха, че държат на нея, че означава нещо за тях, дори че я обичат, но тя беше безчувствена, не я интересуваше нищо, освен поредната доза, с която ще избяга още по-далеч от всичко. В крайна сметка се отказваха, когато виждаха, че няма ефект. Други опитваха отново и отново, не губеха надежда и ето - днес тя оправда очакванията им. Благодарна им е за това... успяха да я накарат да се замисли, доколкото беше възможно. Мислеше, че нищо не може да я уплаши толкова, че да се спре, но и това се намери. Уплаши се от смъртта, смъртта на неин приятел - 19 годишно момче, което почина от свръх доза. Това ù помогна да види края си, да отвори очи, да се изправи и да се бори с всички сили, за да живее, а не да съществува. Да живее нормален живот, живот, изпълнен с тъга, но и с щастие, с мъка, но и с любов, с чувства, които сякаш бе убила.
     Знаеше, че никак няма да е лесно, но това беше единствената ù цел, нейният стимул за живот. Не искаше повече да сънува в реалността. Разбра, че няма не може, има само неща, които не иска да прави. Осъзна, че проблемът е бил в това, че не е искала, а не, че не е можела.
     Да, тя може! И ще продължава да се бори, да се бори да постигне целите си, да се бори да бъде разбрана и обичана, да се бори да живее и да се чувства пълноценна, защото това, което не я уби, я направи по-силна и кога, ако не сега, е моментът да използва силата си?