Знанията, получени от училище за цар Иван Шишман са твърде ограничени. Всички ние знаем, че е владетел на Търновското царство 24 години и че поема властта в твърде крехка възраст (едва с година по-възрастен от мен през 2017г.). Неговото управление се свързва с икономически растеж, културен възход, небивало строителство на укрепления, и разбира се, с падането на Търновград. Може би тези изречения са възможния отговор, който ще чуем ако се спрем и запитаме някого на улицата кой е Иван Шишман и с какво се свързва неговата личност. Малко хора изпитват любопитство към тия смътни години поради причината, че този период приключва катастрофално. Бягайки (т.е. отсъствайки) от уроците по повестие (или история, както е прието да се назовава тази наука), българските ученици схващат този период като години, в които България е слаба, а тогавашните българи [в техните очи] са една аморфна маса хора, лишена от чувство за самосъзнание и желание за съпротива. Един различен прочит на фактите обаче говори нещо напълно различно. Българският народ в действителност води яростна съпротива срещу тогавашния нашественик, която продължава дори след като България вече я няма! Можем да бъдем сигурни, че един от факторите, въздействаш толкова силно на тогавашните българи е именно образа на последния търновски цар.

          Тия, които не са бягали от училище знаят, че Иван Шишман става османски васал сравнително късно, десетилетия след ромейския император, но той нито за миг не спазва своите васални задължения. Впуска се в дълги политически игри, за да печели време и съюзници, с които да спре османското нашествие. За разлика от много предшестващи го владетели, той подкрепя развитието на културата (по примера на своя баща). Дори след като губи своята столица и своята царска титла, той не спира да се съпротивлява на османския емир. Резидирайки в новата си столица, Никопол, през май 1395г. той отказва да услужи на османската армия с войници, които да тръгнат на поход срещу неговия приятел Мирчо Стари. Навярно дори намира начин да подкрепи влашкия войвода и това негово неподчинение се превръща в причината за пленяването му през 03 юни 1395г.

          Днес ние сме свободни да интерпретираме повестието свободно, без да се влияем от никакви догми. Всеки е волен да приеме Иван Шишман за грешник, за слаб владетел, за безволево царче и за какъв ли още не, но истината е, че той надали заслужава такова отношение. Можем да си го представим окован пред стените на Никопол, облян в сълзи, разочарован, че повече не може да окаже съпротивата на нашествениците. Можем да си представим притесненията, които таи за своите синове и за тяхното бъдеще. Можем да се представим тълпата от бившите му вече поданици, която с насълзени очи изпраща молитва към Бог, надявайки се по този начин царят да бъде спасен. Същата тази талпа, чиито потомци векове наред ще познават Шишман като царят, дал живота си в името на християнската вяра, като царят, който нивга не сведе глава пред османците, като царят, който унижаваше себе си, за да може името на България да остане живо.

          Цар Иван Шишман е най-възпяваният български владетел. Нямаме запазени песни нито за Аспарух, нито за Тервел, нито за Борис, нито дори за Симеон и Петър I. Нашите предци виждат в Шишман образа на владетеля, от когото се нуждаят. Неговият образ може да се срещне дори в църкви, намиращи се в днешна Македония, твърде далече от някогашния Шишманов скиптър. Както знаем от училище, произведенията, писани от български книжовници по време на 24-годишното управление на последния търновски цар се преписват векове наред не само в българските манастири, но и в сръбските, влашките, молдовските и разбира се, в руските. Османските летописци от по-късни векове не щадят положителни епитети нито за цар Иоан Шишман, нито за царството, което той управлява.

          Ние трябва ясно да си даваме сметка, че нашият последен търновски цар управлява страна с ограничени възможности и като всеки един човек, той също прави много грешки. Можем да бъдем сигурни, че образът на този наш владетел е олицетворение на тогавашните български възможности. Лесно е да го хулим от шест-вековното разстояние, което ни разделя, а още по-трудно е да приемем, че монетата винаги има две страни. Трябва всякогаш да си даваме сметка, че нищо на този свят не може да се тълкува едностранно.

          Можем да бъдем сигурни, че цар Иван Шишман е един достоен владетел, направил всичко възможно в опитите си да спаси Търновското царство от гибел. Той несъмнено заслужава място в българския пантеон, а неизброимите песни и предания, касаещи неговата личност, доказват това твърдение. Не бива да забравяме, че той е третият (и може би последния) владетел на България, загинал от вражеска ръка. Разбира се, времената в третото хилядолетие са коренно различни от сложната политическа карта на Европа през края XIVв. Днес нашите врагове не са нито чужди народи, нито отделни личности. Нашите най-големи врагове в днешно време, сме си ние самите, нашите пропадащи нрави, които се опитват да ни завладеят. Редно е подобно на нашия последен търновски владетел, ние да направим всичко възможно, за да не се подчиняваме на злобата, която тегне над нас. Редно е подобно на нашия последен търновски владетел, да търсим приятели, които да ни помогнат в тежката борба със страшния враг.

          Човек е създаден, за да обича и да помага, а не за да мрази и да наранява. Ние, българите, имаме правото да се гордеем с нашите достойни предци, описани като истински благородници от чуждите пътешественици, бродили из пределите на нашата Родина. Най-добрият начин да покажем уважението си към нашите предшественици, е да се държим като тях. Ние трябва да съхраним нашето духовно богатство, нашите ценности, нашите обичаи, нашия фолклор. Трябва да си помагаме и да се подкрепяме в трудните мигове от живота. Трябва да помним своите герои. Един такъв герой беше цар Иван Шишман, последния търновски цар.

03.06.2017г.

Андрей Андреев