Часът на вещиците
1 min reading
"Мой ангел, мое всичко, мое Аз..." Така започва Бетховен тайнственото си "Писмо
до Безсмъртната любима". Аз започвам така писмото си до моето Аз. Не до човек.
Не до живо същество, а до Нощта. Изначалната Нощ, от която се е родило всичко.
Която е била преди всичко. Преди нас. Преди земята и небето. Дори преди онова
знаменито "слово", което било в началото според Библията. Тя е била тук преди
това начало. Преди Дявола и Бога. Нощта, която първо е родила Хаоса, но онзи
съзидателен, първичен Хаос, който създава най-ненарушимия ред. Създава Законите
на Вселената, които човешкият ум не е пригоден да разбере. Нощта се разлива като
наркодик във вените ми. Там, в булото на мрака нещата се изпълват със смисъл. От
него извират силуетите на въображението и демоните на ужаса. От него черпят
вдъхновение най-силно сетивните, най-интуитивните натури. Само през нощта можеш
да свириш "Лунната соната". Само през нощта можеш да се изправиш срещу своя
собствен ад. Само през нощта е възможно да надскочиш себе си. Защото нощта е
най-древната магия. Тя има властта да твори светове, в които можеш да бъдеш
всичко. Можеш да си по-истински, по-желан, по-единствен. Да живееш сред
средновековни замъци, под по-младо небе, над бездънни пропасти, под зъберите на
непристъпни планини. Когато дойде полунощ, настъпва часът на вещиците. Моето
време! Времето, в което единствено съм достатъчно силна да се изправя срещу
всичките си страхове. Не ме разбирате, нали? Защото сте деца на светлината.
Разбирате и усещате само нейната магия. Владеете я по-добре. Но има и такива,
които носят в себе си парченце от нощта и то е най-ценния им извор на енергия.
Техния самодивски извор на безсмъртие. Те са онези хора, около които въздухът
жужи и се извива. Онези, които са родени, за да внушават най-разрушителната,
най-фаталната, но и най-истинска любов.Да те разтърсват и да осмислят миговете
ти на самота.Защото те са блясъка в очите на любимия човек. Те са свистенето на
острие, забито право в сърцето. Хора, които живеят някъде по миглите на Нощта и
само там са истински. Много по-истински, отколкото им се иска да бъдат. Хора, за
които да са сами сред милионите не е страдание, а Привилегия!
до Безсмъртната любима". Аз започвам така писмото си до моето Аз. Не до човек.
Не до живо същество, а до Нощта. Изначалната Нощ, от която се е родило всичко.
Която е била преди всичко. Преди нас. Преди земята и небето. Дори преди онова
знаменито "слово", което било в началото според Библията. Тя е била тук преди
това начало. Преди Дявола и Бога. Нощта, която първо е родила Хаоса, но онзи
съзидателен, първичен Хаос, който създава най-ненарушимия ред. Създава Законите
на Вселената, които човешкият ум не е пригоден да разбере. Нощта се разлива като
наркодик във вените ми. Там, в булото на мрака нещата се изпълват със смисъл. От
него извират силуетите на въображението и демоните на ужаса. От него черпят
вдъхновение най-силно сетивните, най-интуитивните натури. Само през нощта можеш
да свириш "Лунната соната". Само през нощта можеш да се изправиш срещу своя
собствен ад. Само през нощта е възможно да надскочиш себе си. Защото нощта е
най-древната магия. Тя има властта да твори светове, в които можеш да бъдеш
всичко. Можеш да си по-истински, по-желан, по-единствен. Да живееш сред
средновековни замъци, под по-младо небе, над бездънни пропасти, под зъберите на
непристъпни планини. Когато дойде полунощ, настъпва часът на вещиците. Моето
време! Времето, в което единствено съм достатъчно силна да се изправя срещу
всичките си страхове. Не ме разбирате, нали? Защото сте деца на светлината.
Разбирате и усещате само нейната магия. Владеете я по-добре. Но има и такива,
които носят в себе си парченце от нощта и то е най-ценния им извор на енергия.
Техния самодивски извор на безсмъртие. Те са онези хора, около които въздухът
жужи и се извива. Онези, които са родени, за да внушават най-разрушителната,
най-фаталната, но и най-истинска любов.Да те разтърсват и да осмислят миговете
ти на самота.Защото те са блясъка в очите на любимия човек. Те са свистенето на
острие, забито право в сърцето. Хора, които живеят някъде по миглите на Нощта и
само там са истински. Много по-истински, отколкото им се иска да бъдат. Хора, за
които да са сами сред милионите не е страдание, а Привилегия!
© Валентина Вълчева All rights reserved.
