Черно и бяло
Има ли определение за болката?...Реалност ли е или просто е част от една силна емоция...
Можем ли да бъдем по-добри, когато в душата ни е буря?... Когато усмивката е криво огледало на сбръчкани мечти...
Посрещаме денят, гледаме, ала не виждаме другия, егото е по-силно от добротата...
Обличаме новите дрехи, ласкаем се от комплименти, вървим уж горди със своята привлекателност...
А красотата е вътре в нас, когато загърбим своята болка и погледнем светът с други очи...- разбиращи, смирени, с благодарност...
Обичам есента,защото ни показва своята многозначност и различна пъстрота, учи ни да бъдем като нея- разнолики, но и всеотдайни.
Може би тъгата прилича на падащите септемврийски листа,тя е и жълта, и червена , и кафява, дори и черна... Тя е нашата тъга!Това е моята болка!
Разбра ли животе?!...
С нея израствам макар и по -трудния начин, подобно на Дон Кихот водя битки над нарцистичното си его и после решавам, че съм помъдряла...
Знам ли...По-скоро оглупяла...
Дано да е така, животе!
Сърцето пази онзи скъп спомен, образът на майката, на моята майка и ... болката не е по-слаба и по-тиха, макар че мина време, тя е още жива, боде и пари,скрита е зад ъгъла,притаена и двулична,
но вече успявам да свикна с последиците и, а и донякъде да ги приема...
Нейните ръце, мамините, само нейните ръце могат да галят така милно, нежно и с безкрайна обич.... Само нейните очи, успяват да укротят огънят в гърдите..., притесненията и проблемите ...
Само нейните думи , са слова на всеопрощение,приличат на светла дъга върху небосклона..., защото дъждът е пеперуден полъх на непримирими танцуващи дъждовни капчици...
И да, няма определение за болката...
Ала, да обичаш, ще претърпиш и нея, някак...
Ех, животе, изпращам ти нежния зов на сърцето, че може би довечера в съня, ще ме навести...тя- мама...- вечната и святата..
Любовта!
© Ана Янкова All rights reserved.
