Човечецът
1 min reading
Простоват човечец. Нищо не се случва в живота му. Ежедневието точно затова е ежедневие, защото не се променя. Сън, работа, почивка с бира в ръка и твърди щракащи клавиши под пръстите му. Иска да е сам и е сам. Но наистина ли е така? Наистина ли иска да е сам или само си втълпява това, защото е сам? Изведнъж всичко се променя. Слънцето променя вида си, облаците са осъществена мечта, леденият вятър е само горещ спомен, а времето е спряло и на човечеца му се иска завинаги да е така. Протяга ръце, извръща глава и разбира, че животът е музика. Да, това е любовта...
Петък вечер... ето тема за размисъл. Денят е на майстора, но за дребния човечец няма такъв ден. Защо? Може би не е майстор? Интересно. Всички казват, че е майстор. Завиждат му и стоят встрани от него, както се държат встрани от Бог. Защо човечецът не прави това, което другите искат да прави? Той знае, че отговор на тоя въпрос няма. Любовта е най-желаното чувство от него, затова и не знае какво е ден на майстора. Изчаква. Надява се. Затваря се в себе си и продължава напред. Не обръща внимание на нищо около него. Тъпче всичко наред. Целта му е една и ако не я постигне, знае, че винаги ще я гони. Стиска зъби и пак не се предава. Любовта е далеч, но нима винаги не е било така? Нима всичко не е било илюзия? Той знае, че е така. Знае, че единствената истина е неговата. Знае, че истина е само това, което е в душата му и затова продължава напред. Облаците отново са бурни и предизвикват първоинстинктни чувства, Слънцето отново пари, но Човекът не го усеща, защото не е "човечец" вече, вятърът е леден, но вече гали бузите му нежно и шепне: "... ела, ела, ела..." ...
Петък вечер... ето тема за размисъл. Денят е на майстора, но за дребния човечец няма такъв ден. Защо? Може би не е майстор? Интересно. Всички казват, че е майстор. Завиждат му и стоят встрани от него, както се държат встрани от Бог. Защо човечецът не прави това, което другите искат да прави? Той знае, че отговор на тоя въпрос няма. Любовта е най-желаното чувство от него, затова и не знае какво е ден на майстора. Изчаква. Надява се. Затваря се в себе си и продължава напред. Не обръща внимание на нищо около него. Тъпче всичко наред. Целта му е една и ако не я постигне, знае, че винаги ще я гони. Стиска зъби и пак не се предава. Любовта е далеч, но нима винаги не е било така? Нима всичко не е било илюзия? Той знае, че е така. Знае, че единствената истина е неговата. Знае, че истина е само това, което е в душата му и затова продължава напред. Облаците отново са бурни и предизвикват първоинстинктни чувства, Слънцето отново пари, но Човекът не го усеща, защото не е "човечец" вече, вятърът е леден, но вече гали бузите му нежно и шепне: "... ела, ела, ела..." ...
© Кирил Кирилов All rights reserved.
