Човекът

ЧОВЕКЪТ

Всеизвестно е, че човекът е единственото разумно същество на планетата. Но едно нещо ми е все още неизвестно: защо сме създадени, след като разрушаваме хармонията в този разнообразен на живот свят?

По залез слънце изведох петгодишния си братовчед Николай на полигона до блока ми, за да поритаме топка. Взех топката и се обърнах към него:

                 - Ники, вземи топката!

Той се обърна към мен и аз ритнах силно червената футболна топка. Тя полетя към небето и със същата скорост се приземи на земята, след което започна да се тупка, като всяко следващо отблъскване от земята беше по-късо от предишното и по-късо, и по-късо, докато накрая не легна мирно върху назъбения асфалт. Още докато се тупкаше, Ники се затича след нея. Наблюдавах как тромаво тича и леко се клатушка като малко пате, което прави първите си крачки.

Много обичам братовчед си и обикновено такава гледка ми доставя удоволствие. И този път ми достави радост, но не ме обзе изцяло. Мисля, че се дължеше на факта, че бях изморена. И все пак…

Поритахме топката, но скоро му омръзна. Започна да оглежда земята за нещо интересно. След минута-две намери една празна черупка от охлюв в тревата, която обграждаше полигона от едната дължина. Взе я и я постави на грубия асфалт пред себе си.

                - Ще я строша – заяви той с нежното си гласче.

                -  Защо? – попитах го.

Той вдигна русата си глава и ме погледна с красивите си и невинни тъмнокафяви очи, които бяха заобиколени от дълги черни мигли, които меко пърхаха, когато премигаше. Лицето му бе светло, с руменина по бузките. Беше истински ангел.

                  - Защото искам – каза твърдо.

                  -  Сигурен ли си, че е черупката е празна?

                  -  Да.

                  -  Дай да видя.

Той ми я подаде. Беше лека и вътре наистина нямаше нищо.

                  -  Добре, може. – позволих му и му я върнах.

Ники я постави на земята, малко се отдръпна, вдигна високо коляното си и я стъпка. Чу се хрющящ звук, при който инстинктивно премигнах. Братовчед ми внимателно отмести крака си, а на мястото на необитаемата черупка бяха останали само малки парченца с неправилна форма. Ники се затича към тревата и започна съсредоточено да я оглежда, сякаш знаеше какво търси.

Извърнах поглед към величествения Балкан, който се къпеше в златисто-оранжевото небесно море, а пухкавият облак пред него бе оцветен в бебешко розово – като топла хавлия, приготвена за планината след топла баня.

Залезът беше толкова красив, също като майката природа. Но защо ние, хората, я разрушаваме? Току-що пред мен най-невинното и красиво същество на планетата – детето – унищожи дома на едно малко пълзящо животинче, което нищо не му бе направило. Защо го направи? Ами ако някой ден някой разруши нашия дом без причина? И не мога да разбера защо единствените разумни създания на единствената планета, на която има живот, имат такъв непреодолим инстинкт да разрушават?

Не мога да си представя някой летен ден да се събудя и да не чуя птичите песни, нито да не разходя кучето си до тихата рекичка, заобиколена от пъстри зелени ливади и вековни върба и дъб, нито да не видя залязващото слънце, което като малко дете превръща небето в безкраен океан в нюансите на щастието, мира и живота.

Аз се опитвам да спася този неземен рай, но не мога да се справя сама.

МОЛЯ ТЕ, ПОМОГНИ МИ!