Понякога се чувствам като на самотен остров. Обкръжена съм от хора, но никой никого не чува. Никой никого не вижда. И всички говорят. Говорят. За себе си. И всеки е сам в собствения си свят от егоизъм. Защо хората, които наистина ни виждат, са толкова малко? Защо често, когато се доверим на някого и се отворим напълно, се подиграват с нас? Нима преценката ни не е добра? Може би просто всеки от нас е склонен към измяна. Или малцина са тези, които разбират кое е важното и го оценяват.
Колко често ни се случва да направим грешен избор? Да видим добро в злото. Човекът е устроен така, че доста често вижда само на повърхността. В дълбочина – истината се мъчи да изплува, но остава скрита в непрогледния мрак на слепотата. Очите ни лъжат. Сякаш сме потънали в мъгла от незнание, заблуда и илюзия. А отвъд тази мъгла чака реалността. Чака да бъде открита. Опровергана. Природата ни е дала сетива, с които да усещаме света и хората около нас, да ги анализираме. Понякога обаче над разума надделяват чу ...