Понякога се чувствам като на самотен остров. Обкръжена съм от хора, но никой никого не чува. Никой никого не вижда. И всички говорят. Говорят. За себе си. И всеки е сам в собствения си свят от егоизъм. Защо хората, които наистина ни виждат, са толкова малко? Защо често, когато се доверим на някого и се отворим напълно, се подиграват с нас? Нима преценката ни не е добра? Може би просто всеки от нас е склонен към измяна. Или малцина са тези, които разбират кое е важното и го оценяват.
    Колко често ни се случва да направим грешен избор? Да видим добро в злото. Човекът е устроен така, че доста често вижда само на повърхността. В дълбочина – истината се мъчи да изплува, но остава скрита в непрогледния мрак на слепотата. Очите ни лъжат. Сякаш сме потънали в мъгла от незнание, заблуда и илюзия. А отвъд тази мъгла чака реалността. Чака да бъде открита. Опровергана. Природата ни е дала сетива, с които да усещаме света и хората около нас, да ги анализираме. Понякога обаче над разума надделяват чувствата. Желанията. Изгубени в тях, губим представа за време и място. Губим представа за живота. Гледаме, а не виждаме.     

   Истината не винаги е така красива, както ни се иска. Не винаги ни харесва това, което виждаме. Тогава – съзнателно или не – ставаме жертви на вътрешни внушения. Внушения, породени от неосъществени стремежи и идеали. А с времето… забравяме да се оглеждаме. Ставаме повърхностни. Безчувствени.   

   Възможно е умопомрачението ни да е породено от силни емоции. Типичен пример е любовта. Съжденията ни стават тъмни и неясни. Започваме да живеем като по навик. Спираме да търсим какво се крие под повърхността. Идеализираме. Заменяме "картините” с други – нарисувани от самите нас. А под пъстрите цветове на въображението, реалността остава сива. Сива е, защото е извън полезрението ни. Сива е, защото не искаме да повярваме в нея, да я приемем такава, каквато е, а може би дори да я обикнем. Щастливи сме – до определен момент – когато осъзнаваме, че нищо не виждаме. Красотата и пъстротата са изчезнали. Сивият цвят доминира. Истината. Дали ще успеем да се справим с нея, да устоим на натиска и силата й? И удовлетворява ли ни?    

   Така както често биваме разочаровани от хората, от които най-малко го очакваме, така бихме могли да останем приятно изненадани от хора, които сме смятали за неприятели; чиито викове са били далечни за нас. Хора, които през цялото време са били до нас, но не сме го осъзнавали; които са предлагали помощта и закрилата си, а са оставали нечути и невидяни. Защо? Защо истината винаги излиза накрая? Защо трябва да претърпим поредица от разочарования и удари преди да получим възнаграждението на красотата и щастието? За да можем да оценим стойността на полученото. Да видим смисъл в изживяното и да се поучим от грешките си. Да се отървем от бремето на слепотата с надеждата да не ни застигне отново.    

   В живота често истината остава скрита, притисната под мощния натиск на желанията. Това значи “да гледаш и да не виждаш”. Да създадеш илюзия за щастие. Илюзия, която рано или късно избледнява.     

   Всички искаме да бъдем щастливи. Именно в това е тайната на пълноценния живот. Любов. Красота. Задоволение. Заслужава ли си обаче да пропилеем живота си в лъжи и измамно удовлетворение? Струва ли си фалшивото щастие, ако един ден се събудим и осъзнаем, че не сме живели?