Да обичаш мъж или да обичаш страна – кое е

по-силното, по-важното?

        До скоро самата мисъл да си отговоря на този въпрос ме плашеше почти до смърт. Не смеех да търся отговора. Знаех, че рано или късно ще го намеря и се страхувах от себе си, когато този момент дойде.

        А днес не се страхувам. Вече знам отговора!!!

        Любовта, която изпитвам към любимия мъж е много по-силна от тази, която изпитвам към България. Защото знам, защото съм убедена, че любимият ме обича истински и ми е верен така, както аз го обичам и съм му вярна.

        Не си представям живота без него. Не искам да заспивам в обятията на друг. Самата мисъл за това ме убива.

        Не искам да чувствам устните на друг върху своите! Не, това предателство не искам и не мога да извърша!

        Да изпитам чужда страст? Да принадлежа телом другиму, докато телом и духом на теб, любими, съм се посветила?

        Да, това го умеят жриците, не и аз! Аз съм жена само на един мъж – на моя любим!

        Какво си ти, Българийо, за мен? Какво си ми дала и какво си ми отнела? Колко пъти нож в гърба ми си забивала и очите ми си избождала? Колко пъти без съд и присъда си ме съдила и осъждала?

        “На теб, Българийо свещена,

        прекланям песни си сега”

        (Иван Вазов)

        Може и да си свещена, Българийо, но за мен си оставаш само родината, защото само като такава все още означаваш нещо за мен. Ти си страната, която ме е родила, но нищо повече. Като държава за мен ти си пълен провал, боклук!

        Жал ми е само за едно, че родината и държавата в теб носят общото име България. Знам, че е невъзможно да е по друг начин, но това не ми пречи да съжалявам родината и да ненавиждам безкрайно държавата.

        За мен, Българийо, ще си останеш чисто и просто родина – нищо повече! За повече се изисква доверие и обич, а аз не съм убедена, че ги заслужаваш.

        Имаш претенции за обич?! А нима заслужаваш подобна чест? Нима си забравила, родино, за своите грехове към мен и към любимите ми хора???

        Нима забрави какво си причинила на моя любим и на родителите ми мили? Нима забрави всичко това, мащехо моя любима? И имаш наглостта да изричаш в цифри колко много си ми дала?!

        Забрави за моята любов! Нямаш право на това! Аз ти го отнех!

        Така е, нали Българийо? Не си още чак толкова нагла, че да отричаш очевидното. Осъзнай се, мащехо! Не продължавай да ми забиваш хиляди ножове в гърба, защото и аз мога да ти отвърна със същото!

        Съдиш ме просто ей така – за собствено развлечение.

        Е, щом е така, нищо повече не ме задържа тук да стоя и да търпя да погубваш най-милите ми.

        О, Вазов, Ботев, Левски, ако днес бяхте живи, какво ли бихте си помислили?

        Извода, до който стигнах, е: любовта към любимия мъж е многократно по-силна, по-истинска и по-предана от предателската “любов” на “родината”.

Гр. Пловдив

11.09.2008 г./ 20:26 ч.