„Да си човек е болест, а любовта е лекът“

Сигурно няма нищо по-хубаво от това да си влюбен тийнейджър. Защото вярваш, че наистина знаеш какво е да обичаш някого и да бъдеш обичан. Но познаваш само хубавата страна на любовта. Само сладката ѝ част. Цветята, които купуваш с малкото пари, които си успял да изкараш. Целувките, изпълнени с чувство. Малките срещи в парка. Да чакаш родителите да заминат, за да можеш да „играеш на къща“. Безкрайните разговори, които минават за миг. Погледите, пълни с любов. И това ти изглежда като всичко. Това е любовта. Това е „аз мога да обичам и да съм обичан“. Мислиш, че разбираш всичко. Не знаеш къде е бил проблемът на родителите ти. Защо са се карали, защо са били толкова наранени. Вярваш, че си по-добър от тях. Че ще направиш нещо по-красиво и по-истинско. Докато не те удари истината, че сте просто деца, които тепърва откриват живота. Нещо, което изглежда и се чувства толкова красиво и специално. Не че не е – просто е доста по-сложно, отколкото си мислил. Почваш да разбираш защо майка ти не е искала да вижда баща ти. Разбираш защо баща ти е пиел толкова. Разбираш, че май не си много по-добър от тях. Виждаш, че като всички останали – сме хора. А да си човек е болест. И единственият лек е да се влюбиш толкова силно, че да поискаш да излекуваш болното в себе си. Да намериш човек, който е готов да се трови и лекува заедно с теб. Тогава може би ще си намерил нещо истинско. Дотогава – дори на 50 – можеш да си просто един влюбен тийн. Влюбен и болен от нещо, за което лек няма. Освен ако не намериш този, който да те излекува. А това вече наистина звучи специално и красиво.