...Дано те боли по-малко!

Вечер е! Сега съм сама! Най-накрая! Около мен не се чува нищо, освен часовника, който така запъхтяно цъка (цяла вечност това прави). Звукът му е така монотонен, че навява тъга. Кара ме да рисувам картини, а аз не съм добра художничка... и всичко, което мога да нарисувам е спомена... Но не искам! Боли ме, когато си спомня. Искам само да мечтая, но дори да го правя ти си все там някъде. Сновеш из живота ми, бродиш като сянка, следяща само какво се случва, без да може да направи нищо. Да! – това си ти! Един спомен и една мечта- илюзия, блян, фантазия. Проклето да бъде сърцето, което те допусна до душата, а след това да се разлееш като топла кръв в цялото ми тяло. „Защо?” – питам аз, ти позволявам да го правиш. Достатъчно се унизих като ти се молих. Толкова много пъти го правих. Каква глупачка съм, Господи! Сега е твоя ред да страдаш и да молиш. Оставям те! Няма да тъгувам! И дано теб те боли по-малко!!!