Седиш. Гледаш вяло през прозореца. Капките дъжд бавно се стичат по стъклото. Хората вървят забързано по улицата сякаш се състезават с времето. Разминават се безразлично... Всички тези безизразни лица някак са ти познати, дори скучни, омръзнали. Те вървят, носейки разноцветните си чадъри, погълнати от дребнавите си грижи да не се изцапат или намокрят, да се приберат по-бързо вкъщи. И цялата тази картина като че ли се смее в лицето ти – всичко е толкова цветно, капките дъжд танцуват грациозно по асфалта, шепнат нежни песни. И никой не го интересува, че някой си е купил преди теб онези хубави обувки, или че си се скарал с гаджето, или че вашите са те наказали да не излизаш... Толкова много неволи имаш, а няма дори на кого да се оплачеш – приятелите ти са на дискотека. Как може животът да е толкова нечестен!

         Седиш и, както обикновено, си недоволен. И се сърдиш на всички – на родителите си, че са толкова жестоки, на приятелите си, че не проявяват достатъчно съчувствие към тежката ти участ, на котката, че заспа точно сега, дори на дъжда, че така весело барабани по покрива, когато ти се чувстваш като най-нещастния човек на света.

         И пак се отдаваш на скучното си занимание – седиш и гледаш. Но този път нещо конкретно привлича вниманието ти – едно дете някак друго. То няма чадър и не бърза – може би, защото вече е мокро; може би, защото няма дом; може би, защото не отива никъде. Скъсаните му дрехи и малката му фигура почти развалят онзи нахално весел пейзаж. То е толкова различно от другите, а никой не му обръща внимание, сякаш никой не го вижда, сякаш хората гледат през него. В същото време то си остава дете – невинно и чисто, с нищо незаслужило подобна съдба.

         И някакво странно чувство сякаш се прокрадва дълбоко в душата ти. И колкото повече гледаш това малко човече, толкова повече неприятното чувство нараства. И започваш да си задаваш странни въпроси – кое е това дете, защо е само, какво прави в дъжда навън. Но какво те интересува, всъщност? Нали няма спор, че именно ти си най-нещастен и онеправдан? Как така някой дръзва да ти отнеме титлата?

        Ядосваш се на себе си и на глупавото си занимание и се захващаш с друго, но неприятният образ продължава упорито да те преследва, колкото и да искаш да го избиеш от главата си. Накрая се предаваш.

       Вечер е. Навън вали. А то е само. Дори звездите го гледат мрачно. Луната, сякаш загубила лъчезарното си излъчване, го пронизва със свирепия си поглед. Студено е. И ти усещаш нощния полъх по тялото си. Но това не е за дълго. Тъгата и състраданието са се погрижили да те стоплят – обвиват те плътно с меланхоличното си наметало. Давиш се в пронизващите крясъци на тишината. Усещаш как сърцето ти гори, как страдаш по чужда съдба. А тази съдба е наистина нелепа, жестока.

      Постепенно разбираш колко много имаш – имаш родители, които те обичат безусловно и прощават всичките ти грешки; имаш приятели, които са до теб и те подкрепят; имаш дом, който винаги чака приветливо да ти предложи топлина и уют. Какво повече можеш да искаш?

      Усещаш, че пак седиш. И гледаш през прозореца. Капките дъжд бавно се стичат по стъклото - сякаш подражават на сълзите по лицето ти. И хората пак са същите – забързани, безизразни, слепи, студени. Не, ти не искаш да си като тях! Ти не искаш да си безразличен! Знаеш, че има хиляди деца като това, което видя. И искаш да им помогнеш. Искаш да си различен. Искаш да им вдъхнеш надежда. Да им кажеш, че не са сами. Да им кажеш, че и тях има кой да обича. Искаш да ги прегърнеш, да ги защитиш от трудностите в живота. Да ги предпазиш от страданието. Та те не са ли изстрадали достатъчно?! И знаеш, че ще се справиш. Знаеш, че за добротата и любовта граници няма.

      И пак гледаш през прозореца... Но по друг начин. Вече и ти си друг...