Дисекция на една Непредисвестена любов

Всичко вече сякаш се беше случвало помежду ни, сякаш нямаше с какво да ме изненада… Поне аз така си мислех, но не изненада ме със загриженост. Нещо, което се бях научила да не очаквам от хората около себе си, бях свикнала да се възприемам като човек труден за обичане, за разбиране – абе костелив орех. Така бях и все още съм, не че това е повод за гордост, напротив. Цялата история сякаш се завърташе спираловидно около двама ни, аз се чувствах като омотана в нещо, от което не можех да се освободя. Понякога исках да се отлюспя от всичкото това минало, да забравя и да продължа напред. После съвсем неусетно пак се омотавах в същите нишки, изплетени от собствената ми гордост, наранени чувства, страх и любов… обичах го - това беше моето наказание. Неговото беше, че така и не разбра колко бях готова да загубя. Невидимите нишки ни събираха и ни разделяха, а  когато се късаха болеше, поне мен ме болеше. И така той беше загрижен, емоционален, естествен с мен сега, но защо сега … След толкова неистова чакане да се сети, че има смисъл да вложи от себе си в тези отношения, той все пак го направи в най-неочаквания момент,  сега … Когато всичко беше изгубило първоначалните си очертания, яснотата на чувствата ми се беше превърнала в мъглив спомен за това, което някога е било всичко за мен. Хората казват, че човек повтаря грешките си докато не си научи урока, е аз не го научих, затова пък повтарях много пъти една и съща грешка – него. А дали всичко това не беше само заблуда, самота често е лош съветник, особено за незадоволените жени, може би. По една или друга причина въртенето продължава, спиралата е безкрайна, през последните седем години с него нито началото ни беше начало, нито краят беше край. Някой би казал, че съм просто поредната глупачка, която се е влюбила в грешния човек, друг би казал, че съм следвала сърцето си, е и двамата ще бъдат прави. Аз не съжалявам. Пак бих изживяла същото, защото няма по ценен учител от опита и по-добър съветник от разума, но не онзи общ , колективен разум, а онова вътрешно усещане за нещата, което всеки носи – него слушах аз. В крайна сметка, ако се вслушваш в себе си няма как да сбъркаш. Нали?