Имало едно време… едно Джудже, с вълшебно огледало. Всяка сутрин, преди да излезе, Джуджето се поглеждало и въпреки отблъскващата си външност,  огледалото му казвало все едно и също – „ти си най-прекрасното Джудже на света”. След ежедневни, многократни повторения, Джуджето взело, че повярвало, и не само повярвало на това вълшебно огледало, а дори спряло да се оглежда в останалите огледала, които му поднасяли другите джуджета, защото  смятало техните огледала за неистински. Нямало си Снежанка, която да се грижи за него. Всички Снежанки, с които се беше запознавал, го изоставяли още на седмия ден, издържали най-много месец. Джуджето не умеело нищо, ако правело нещо, то някой след него трябвало да го дооправя. Иначе демонстрирало постоянно движение, но каквото и да вършело, не се концентрирало върху него, а върху следващата задача. Когато стигнело до тази следваща задача, се случвало същото, интересът му се прехвърлял отново напред. Усилията на неговата активност били насочени към целите, а не към дадената дейност. Но въпреки всичко се радвало на успех сред Снежанките. Пленявало ги с доброта и нежност, с комплименти (притежавало таланта, да говори само това, което поредната Снежанка иска да чуе, независимо дали е истина, или не), с непрекъсната близост (само близост, без грижовност). Това джудже било странен субект, но имало някакъв магнетизъм, заради който Снежанките се доближавали до него, а не след дълго си късали косите от страдание. Джуджето изпитвало патологична наслада от тази гледка.  Като вампир, който има нужда от Снежанки, за да живее. Новите Снежанки измествали старите, които между впрочем Джуджето било обезличило, тръгвали си без сили, изтощени до самоубийство, погрознели, забравили за себе си и за своите вълшебни огледала. Огледалото, което Джуджето им предлагало, било неговото собствено. Но то, както знаем, показвало обратното на истината. Така Снежанките били заблуждавани, че са единствени, неповторими, сладки, мили. Джуджето имало още една, характерна черта (може би генетично било така устроено) – обичало да се забавлява със седем Снежанки едновременно. Те, разбира се, не се познавали, но дори да са се познавали, не биха могли да предположат успоредните отношения на Джуджето. То било достатъчно хитро (и ето колко енергично), за да успява да изслушва желанията на всяка Снежанка, но не и да ги удовлетворява.  Удовлетворявало единствено собствените си желания, но на Снежанките внушавало, че това всъщност са техни желания. Голям, малък хитрец се оказа това самотно Джудже. Да, самотно се чувствало, въпреки всички Снежанки на света. Нямало Любов, никой не го обичал, нито пък то обичало някого. Джуджето не познавало любовта. Самото харесване то наричало любов. Неговата т.н. любов, траела колкото грип или абстиненция – седем дни: време, в което може да разочарова още една Снежанка. Каква е поуката в тази приказка, която няма нищо общо с истинската? Горките Снежанки, ще бъдат принудени да не обръщат внимание повече на никакви джуджета, а те от своя страна да изчезнат от всички приказки, по силата на необходимостта.