Днешните различни

В ежедневието ни има чудновати хора, чудновати с различието си. Понякога ти се струва, че света е полудял и те са отражение на всичкото лошо, което съществува в делничността ни, но това не е така, защото всеки сам носи различното у себе си и придава екзотичност така да се каже. Винаги има нещо, от което да останеш изненадан, очарован, да подскаже, че има толкова различие на света, че ние надали някога бихме го осъзнали.

Като става дума за различните си спомням първото посещение на град Свищов, но не защото там има луди, а поради това, че можах да усетя духа на един град в който тепърва щях да опозная. Сякаш имаш чувството, че си в разказа “Последна радост” на Йордан Йовков и пред очите ти започват да се редуват различни персонажи. Едва тогава започнах да усещам думите на автора, посланието му, ситуациите сами говореха за пъстротата на света от една страна, за трагедията, за лудостта, за объркаността, за времето в което живеем.

Край ъгъла на закуските, около университета виждаш мъж в костюм и чанта, който крачи наоколо, влиза и излиза от входовете. Походката му е важна, изражението преподавателско, сякаш има несвършена работа и търси аудиторията си. В последствие разбрам, че този човек се мислел за преподавател, полудял защото кандидатствал безброй пъти за една длъжност и така и не го допуснали. Нямам право да го коментирам, нито да се осмеля да вникна в трагедията му, защото настръхвам. Продължавам да вървя и виждам един мургав, полуплешив, омърлушен човек на средна възраст, на които зъбите му приличат на реклама от паста за зъби. И всичкото това контрастиращо на мургавината  му придава особен чар, кръстих си го “усмивката”, защото минава покрай масите на заведенията и се усмихва широко. Не мога да опиша картината, това трябва да се види, студентите му се радват и всеки го моли да се усмихне още един път. Продължавам пътя си до едно заведение, сядам и си поръчвам кафе с една компания. Изведнъж всички погледи се насочват към прозореца и се смеят, обръщам се и виждам нещо още по чудно. Един мъж около 60 годишен видимо, играе пред прозореца и се съблича, беше още студено и ясно помня погледите на другите. Обясниха ми, че не е пиян и че така си играел, сетне спре и започва да носи една огромна торба на главата си без помощта на ръце. Имаш чувството, че си в туземски филм и си смаян от ставащото. Питам се какво става със света, накъде отиваме, полудя страната ми.

И стоейки замислен виждам в градинката жена, която седи на една пейка и си пие кафето, нищо чудно в това. Но по маниерите проличава чувството, че сякаш сяда да се препича, това се повтаряше  всеки ден на различни пейки, по един и същи маниер. Изведнъж минава забързана жена, обирайки някакви боклуци, пита ме бързо “момче колко е чеса”, сякаш гони норматив – спирам да мисля.

Света не е полудял, той е различен и всичките тези персонажи са резултат от обществото ни, те са различни помежду си и притежават онзи Люцканов чар, който ни кара да осмисляме живота.

Кой знае как аз изглеждам в очите на хората?