"Добро утро и сбогом"

Трябваше сега да съм щастлива и може би донякъде е точно така. Все пак имам всичко, от което имам нужда, чувствам се доволна и горда от човека, обитаващ тялото ми. Но душата ми малко страда. И не е нищо трагично, нищо крайно, нищо непреодолимо, просто е нещо тъжно. Не, аз няма да спра живота си, няма да спра да вярвам, че може би един ден ти или някой друг, или някой като теб може би, ще ме обича, както исках ти да ме обичаш. Както ти не можа, а може би просто не искаше. Може би не бях подходящата, може би просто не бяхме един за друг... колко много "може би".

Колко много съмнения и колко много въпроси, безкрайно мога да изброявам, но това до никъде няма да ме доведе. Единственото, което трябва да направя, е да се примиря, че с теб няма да сме заедно. Че времето, което си подарихме, беше ограничено, а и все пак знаехме как ще свърши това още преди да е започнало. Трябва да те пусна да напуснеш и душата, както напусна живота ми.

И мога да го направя. Знам, че мога. Цял живот се тренирам да съм силна, да не позволявам на емоциите да взимат превес, да се справям и да продължавам... сама. Но разбираш ли, че понякога ми липсваш...

Не искам да съм с теб пак, знам колко много ще боли. И не те обичам, нямах време да те заобичам, нямах време да те опозная, за да знам заслужава ли си, но един глас вътре в мен ми казваше, и още ми говори, че може би си е заслужавало. А може би е по-добре, че не е станало, може би така е по-лесно. Но ако това е лесното, не искам да си представям какво е трудното.

И всеки ден е един и същ... без теб. Ставам сутрин и си мисля колко би било хубаво да се будя до теб. Денят ми минава и ми се иска да съм го прекарала с теб. Нощта идва, а аз искам да си до мен. Да ме прегърнеш и да заспя спокойна, че си до мен и че ме държиш в ръцете си. Че съм близо до сърцето ти. Че няма да ме пуснеш. Че те усещам...

Но тук вече явно съм заспала и това е сън, защото теб никога те няма. Сама съм и ми е празно отвътре. Нищо не ме трогва достатъчно и дори се мразя малко, че не съм достатъчно щастлива без теб. Все пак не си последния в живота ми, едва ли си и най-добрия, но тогава защо се чувствам така? Не знам. Нищо сякаш не ми е ясно, сякаш днес е първия ден от живота ми и нищо не съм научила. Сякаш не съм преживявала раздели, сякаш никога никого не съм искала. Глупаво е да се чувствам така, не мислиш ли ?

Аз определено мисля, че е глупаво. Глупаво е как се сещам за теб, когато мислите ми трябва да са някъде много далече, в съвсем друга насока. Глупава съм, че си позволявам да съм толкова слаба... не съм такава, не искам да съм такава, не трябва да съм такава! Не трябва ти да ме виждаш такава...

Видяхме се, беше ни добре (или поне аз така си мислех), но всяко нещо си има край. Особено този край е по-рано, когато нещата се случват между неподходящите хора, в неподходящото време, на неподходящото място. Тогава всичко е обречено. И тази трагична мисъл странно ме успокоява, кара ме да си мисля, че дори да съм направила нещо по друг начин, просто неща, на които не им е писано да вървят заедно, няма никога да сполучат. И да, това е успокояващо. И жалко.

Сега, ако можеше обаче, само за час да си до мен. И да ме гушнеш. И да си говорим. Ако можеше за час да сме заедно, колко щях да съм силна... но не може. И не искам да мечтая за неща, които никога не са били и никога няма да бъдат. Така се надявам да те преживея по-скоро и да продължа напред. И да се почувствам доволна и пълноценна.

Трябва да те оставя в миналото си и да не поглеждам назад...

Отчайващо е, че ми липсваш и утре пак ще е така, но нищо, и днес ще изживея деня си както вчерашния - без теб.

Добро утро, моя несбъдната любов, и сбогом.

(януари, 2009)