Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема ”Доброто в нас”. Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
              Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
                 Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са една голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може да те назова така)  ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
              Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща и беше се изказал окуражаващо за тях.
              - Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така че, сори…
               Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму и ето, отново нещата се уредиха.
                А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
                Можеше да бъде по-искрен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
                  От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам-насам. И отново направих грешка.
                  Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
                - Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме - така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
                  Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
              - Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
               - За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата - не се стърпях да му кажа.
              - Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади - така завърших разговора.
                 Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.

                 Така че напоследък си мисля за поговорката - не прави нечакано и непожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.

                А иначе доброто си е в нас. Особено на думи или пък когато идват празници и, влизайки в църквата, палим свещица и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън. Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.
                   Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.

14.05.2010.                                                                       Любомир Николов