Две-три думи за предаността
Едно от най-чуждите качества за човека е предаността. Не защото той не я познава, а защото рядко я избира. Тя не е инстинкт за оцеляване, не е стратегия за успех, не е нещо, което носи аплодисменти. Предаността изисква да останеш, когато можеш да си тръгнеш, и да бъдеш верен, когато е по-изгодно да предадеш...
Затова само най-благородните хора се учат на нея. Те преглъщат гордостта си като горчиво лекарство, жертват образа си/статута си в обществото, търпят неразбиране — и не защото са слаби, а защото са силни по начин, който не се продава. Те знаят, че гордостта поддържа егото, но предаността лекува душата!
Парадоксалното е, че човекът често се учи на това качество от кучетата. Не защото животното е „по-висше“, а защото то не лъже себе си. Кучето не философства за лоялността, не я оправдава и не я "монетизира". То я живее — просто, безусловно, без публика. И точно в това изобличава човека...
В свят, който възнаграждава "гъвкавостта", смяната на лагери и моралния релативизъм, предаността изглежда наивна, дори подозрителна. Но тя не е подчинение, а избор. Не е слепота, а вярност към нещо по-голямо от удобството — човек, истина, кауза, дадена дума.
Затова предаността изглежда нечовешка. Тя не принадлежи на масата, а на малцинството, което още помни що е достойнство. И ако някой човек се научи на нея — дори от куче — той не губи нищо от човешкото си битие на хомо сапиенс. Напротив — той си го връща/възвръща човещината си по един безапелационен начин и... става нещо повече от (обикновен) човек.
Предаността винаги е изборът да останеш, когато всичко те подканва да си тръгнеш!
© Гюрхан All rights reserved. ✍️ No AI Used
