На Калин

,,Някога в Древна Гърция философът Платон разказва своя
версия на мита за сътворението на света и създаването на
човешкия род. На земята живеели странни двуполови същества,
които се казвали андрогини. Боговете ги били създали, като
съвместили в тях и мъжката, и женската същност. Надарили ги
с неимоверна за обикновения смъртен сила и храброст. Но
андрогините се възгордели и решили, че могат да станат
безсмъртни като боговете и затова се разбунтували срещу
създателя си.
   За да се справи с бунта на еднодневките, както ги
наричал, Зевс свикал на планината Олимп съвет на боговете.
Не можел да ги убие с мълнии и така да заличи човешкия род,
както направил с предишните хора - гигантите, защото нямало
кой да принася жертвоприношения на безсмъртните, нито можел
да ги остави да проявяват свободно своята воля за
неподчинение. След дълго умуване Гръмовержецът решил, че
най-добрият начин за потушаване на всякакви бъдещи
непокорства у смъртните е да не умъртвява рода на
андрогините, а да ги запази живи, но като ги направи слаби
човешки създания, разделяйки всеки един от тях на две
половини, които трябвало да съществуват една без друга.
Всяка една от половинките на единното и хармонично преди
това човешко тяло копнеела по другата, обгръщала я с ръце в
стремежа си да се срасне с нея и така умирала от глад и
жажда, защото не искала да живее без своето друго ,,аз".
   Останалите живи хора трябвало да се примирят с
наказанието си и вечно да се скитат по света в търсене на
своята изгубена половина. Проклятието на Зевс било само
когато я намерят да познаят вечната любов, а познали я - да
придобият и така жадуваното от тях преди векове безсмъртие.
   Това е историята. Тя е колкото мит, толкова и реалност,
зависи от това дали вярваш в нея, или не. За мен вече е
реалност. Не вярвах в съдбата, а само в човешката воля да я
сътворява, докато в един миг Фортуна те върна при мен,
надсмивайки се над усилията ми да сторя това години наред.
Обичам те."

   Някога това беше любовното обяснение, което на празника на Свети Валентин млад мъж получи на електронната си поща. Сега вече не значи нищо за момичето, което го написа тогава. Защото любовта не е свързана със страх и притеснение. Или вярваш в нея, или тя отлита, прокудена от неверието ти. Или събираш смелост и се хвърляш в буйните й води, или оставаш на сушата, здраво вкопчил се в късчето земя, но всъщност вече удавник. Защото щом духът е мъртъв, за какво живее тялото? Щом затваряш вратата пред любовта, е трудно да бъдеш щастлив в самота.

  И не е невъзможно да бъдеш щастлив в любовта и без да вярваш в онзи романтичен мит за сродната душа - отдавна изгубеното твое второ ,,аз". И когато спреш да вярваш и да търсиш, разочарована от многото фалшиви хора и фалшиви чувства около себе си, изпитала болката от несподелената  любов... тогава изведнъж я намираш. И оценяваш.

   Когато в ежедневната жестока до болка битка с Живота се прибира вечер при теб уморена и изтощена, но с цвете в ръка и измъчена усмивка на лицето... Когато лежи до теб на леглото в синьо-бялата нощ и с последни сили протяга ръка да те погали и прегърне... Когато трие сълзите ти, а на него също му се плаче и въпреки че не вижда изхода от проблема, който те мъчи, ти казва: ,,Не се тревожи!"... Тогава разбираш смисъла на историята с андрогините в древногръцката митология. Защото си намерила своя. Не фалшивият. Истинският.