Срещата ни – съдба или случайност? Срещата ни – сблъсък между мрак и светлина! Ти си загадка, аз съм загадка. Знаеш ли, чувствам се странно, когато разговаряме... Не бях срещала такъв като теб. Ти си като мен и в същото време така различен... Около теб цари мистерия, която не желаеш да разкриеш пред мен. Винаги се опитваш да ме предпазиш, да ме защитиш, всячески се опитваш да ми попречиш да се превърна във всичко, което си ти! Сякаш се опитваш да не опорочиш детската ми душа! Но защо? Какво толкова криеш? Ти не си толкова лош! Не може да си, чувствам го с всяка частица от себе си! Не можеш да ме разочароваш, не и ТИ! Чрез теб разбирам, че не съм толкова ужасна. Защо не ми вярваш като казвам същото за теб? Разкриваш се пред мен за секунда, за миг, сякаш искаш да ми кажеш нещо, но не се осмеляваш и отново затваряш вратите към теб. Някои врати е по-добре да не се отключват никога, знам! Но също така знам, че един ден ще спечеля доверието ти! Желая го с цялото си сърце! Един ден, както каза ти... Ти си упорит, но и аз не се отказвам лесно. Избрах да съм ти приятелка, въпреки че ти не желаеш. Каза, че нямаш приятели, но вече не е така! Защо ти е толкова трудно да разбереш и повярваш, че някой го е грижа за теб, интересува го дали утре ще те има или не? Ей така, без причина, без задни мисли? Защо си така изненадан, че проявявам загриженост? Нима за първи път някой те обгръща с топлота и внимание? Недоверчив си, аз също. Ти си първият, който прояви желание да ме изслуша. Аз отдавна търсех някой като теб, някой, на когото мога да разкрия мислите и чувствата си, страховете и кошмарите, скрити в най-дълбоките кътчета на съзнанието ми. А сега, когато те срещнах, се оказва, че не съм готова да споделя... Нима се страхувам?... Защо всичко трябва да е така объркано? А в същото време е така простичко и обяснимо: и двамата цял живот разчитаме на себе си без изобщо да се доверим на друг, цял живот сме се борили сами и това в някаква степен е белязало душите ни. Аз успях да се измъкна от мрака благодарение на приятелите ми. Но ми отне страшно много време да ги допусна до себе си, а кошмарите все още ме преследват, когато си мисля, че всичко е зад гърба ми, те се появяват и успяват да ме разстроят... Но ти изглежда още живееш в сянката на миналото. Мога да ти помогна, но трябва да ме допуснеш до себе си, да ми се довериш, а това е най-трудното... А аз повече от всичко искам да видя усмивката ти и блясъкът, породен от щастието, в очите ти. Каза ми, че никога не си се смял до такава степен, че да не можеш да си кажеш името. От сега нататък това ще е моята цел – да унищожавам малко по малко сенките като ги обсипвам с потоци от смях и светлина. Обещавам на себе си един ден да те видя щастлив!