Един миг на смелост...
Понечих да отместя изтръпналите си длани от бледото лице, по което още личаха следите на многобройните сълзи, но отново усетих глухите стъпки някъде зад гърба си и ги притиснах още по-силно, сякаш се надявах, че щом аз не виждам днешният свят, то и аз съм станала невидима за него, че щом аз не дочувам писъците, страданието вече го няма... Толкова спомени нахлуха в главата ми, толкова мисли по миналото, които години наред се мъчех да подтисна. Страхът отново ме обви в студената си прегръдка, сякаш искаше да изсмуче и последните ми сили, да ме остави без нищо... дишаща, усмихваща се... но все пак празна... Същият този страх, който раздираше съня ми и чиито писъци отнемаха спокойствието от живота ми, този страх, чиито крачки още чувах зад гърба си, който ме преследва и съсипва ден след ден... Все още виждах сълзите в хорските очи, в които не се четеше нищо друго, освен страх и празнота и чиито погледи блуждаеха някъде в миналото, пречейки им да направят дори крачка напред към светлината... Чувах спотаените им ридания и отправените към мен молби за помощ. Помощ, която не можех да им дам, просто защото нямах смелост да отворя очи, да се изправя срещу днешния ден и да го изживея, без да чувствам сянката на миналото и страха от бъдещето... Коя съм аз, за да се уповават на мен - та аз нямам сили да спася дори себе си...
Но ето - дойде моментът да се събудя, да открия очите си за света, да живея, без да се страхувам, без непрестанно да бягам от миналото си, а да започна да се радвам на настоящето! Треперейки, но с цялата решителност, която успях да събера в себе си в този миг, аз отместих ръце от лицето си и почувствах нежните ласки на слънцето и свежия полъх на вятъра върху себе си... Отворих очи и останах заслепена от красотата, която ме заобикаляше... все малки неща, които преди не виждах, а е трябвало... Взирах се, затварях и отново отварях очи, но всичко беше различно - нямаше го страхът, нямаше я тъмнината и празнотата... Вече не чувах писъци и стенания, а смях и веселие, нямаше ги празните погледи, нямаше ги пълните със сълзи очи... Вече никой не ме преследваше и не чувствах студената прегръдка на страха... Всичко бе вече далечен спомен, просто част от миналото, към която никога повече нямаше да се върна... Всичко бе само кошмар!!!
© Надежда Рашева All rights reserved.
