Една догаряща цигара

   Животът беше красива приказка, която си мислех, че няма край. Точно както е при цигара – палиш и виждаш, че има още много, докато изгори. Щом вземеш запалката, завъртиш камъчето и бликне сгряващ душата пламък, ти се струва, че нищо няма да се промени. Така започват много неща в живота.

  Любовта е точно едно такова начало, което постепено се превръща в неочакван край. Така беше и при нас. Двамата бяхме щастливи, също като ученик, палещ цигара. Всяка минута, когато бяхме заедно, бе изпълнена с романтика и нежност, а щом се разделяхме, си звъняхме през пет минути. Всичко беше красиво и с нищо не се усещаше, че идва краят на приказката за нас. Потънали в разкош от чувства, оставахме слепи за неизбежното угасване на цигарата-любов. Тя беше дрога за нас, от която не можехме да се откажем. Бяхме щастливи в нашия си свят и не виждахме реалността. Казват, че любовта е сляпа и е вярно. Щом до теб е любимият човек, никой друг не съществува, а недостатъците се превръщат в положителни черти. Всичко е красиво и ти се струва, че си в Рая, от който няма да излезеш. Да, но любовната цигара гори малко по малко и докато се усетиш, е останал само филтър. Огънят е угаснал и остава само пепел. Пепел, напомняща за отминалото време, което не може да се върне.

   Какво ти остава с този случай? Имаш ли избор?Единственото, което можеш да сториш, е да запалиш нова цигара и да продължиш напред. Ние, хората, често казваме, че е трудно да продължиш, когато те боли, но не можем да стоим винаги на едно място, от страх да не ни изгори „цигарата” отново. Страхът от предстоящето е характерен за слабохарактерните, а не ми се вярва да сме такива.

   Нормално е да се страхуваме от разочарованията, но цигарата на живота не чака – тя гори с много по-голяма сила, отколкото предполагаме. Не искам един ден, когато се огледам, да няма какво да видя. Единственото, което ще съзирам, е пепелта и угасналия фас. Фас без живот и спомени, фас на забравата. Ако искаме да бъдем ХОРА, се налага да преминаваме  бариерите на живота. Трудно е да запалиш цигарата, наречена надежда, но запалиш ли я, трябва да я изпушиш без страх.

   В природата на хората е да са несигурни в бъдещето, но цигарата на живота не чака, а гори с пълна сила. Повечето разочарования на младите са в любовта, но това не значи, че трябва да се скрием в черупката си и да не се показваме. Силата е в самите нас и понякога трябва да поровим из дълбините на душата си, за да я открием. Препятствията по пътя към върха ни правят по-издръжливи, ето защо се налага да изживеем всичко, а не да чакаме цигарата да изгори и тогава да се опитваме да наваксаме пропуснатото. Винаги е по-добре да съжаляваме, че сме направили нещо, отколкото че не сме.

   Любовта е едно от средствата, чрез които се изграждаме като личности. Тя дава много, но и взема, така че трябва да сме готови не само да получаваме, но и да даваме.

   Сигурно някои от вас не вярват, но навсякъде около нас има красота, стига да съумеем да я открием. Мислим си, че виждаме всичко, но всъщност сме слепци, задоволяващи се с това, което искаме да съзираме. Щом обаче се сблъскаме с нещо неочаквано, мислим, че всичко е трудно и неприемливо. Фактът, че не сме искали да приемем нещо видяно, не ни оправдава, така че трябва да се стараем да виждаме невидимото и неприемливото. Усвоим ли това, трудностите ще ни се струват незначителни и няма да оставаме изненадани от обратите на живота.

   Нека не чакаме цигарата да изгори и тогава да се огледаме около себе си, а да съумеем да изживеем всеки миг пълноценно, защото животът е прекалено кратък микс от хубаво и лошо, за да го оставим да отмине безмислено. ”Изпушвайте” бързо цигарата на страданието и болката и се наслаждавайте на всичко хубаво, защото втора възможност няма да имате. Виждайте красивото във всичко грозно и добро - в лошото, за да можете един ден да кажете, че успешно сте „изпушили” цигарата-живот и догарящия фас не ви плаши. УСПЕХ!!!