Беше есен и аз вървях сама по пътя. Листата бяха образували разноцветно килимче, а на мен ми достави удоволствие просто да вървя по него и от време на време да ритам пъстрите листа. И точно тогава се замислих - дали ме боли? Дали ме боли, когато викам и никой не чува моя глас? Дали ме боли, когато плача и никой не чува моя стон? Дали когато се усмихвам, има някой, който да ми отвърне? Дали да живееш боли?

   В живота на всеки един от нас се появява този момент, в който се сещаме за миналото, обмисляме настоящото и мислим в перспектива за бъдеще. Но никога не се сещаме за болката, която ни е причинена или за щастието, което сме имали.

   Хубавото на живота е изненадващо просто - никой не знае кога ще му дойде края. Но дори когато ни боли, от него има лек - усмивката. Една искрена усмивка носи щастие, макар малко...

   Аз вървях сама, а по лицето ми бе изписана най-истинската ми усмивка!

   Хора, радвайте се на малките неща и се усмихвайте по-често!