Тя се влюби. За изненада и на нея самата. Влюби се в начина, по който я гледаше от години. Пристрасти се към топлината, пълзяща по кожата й, когато погледите им се срещнеха.
„Ама, че си хубава!” – едновременно я смути и обнадежди. Породи желанието в нейните представи. Картината как я галят изящните му длани възбуди въображението й. „Твоята музика също е хубава” - смотолеви набързо. Благодари на тъмата, прикрила червенината по страните на лицето й.
Събра ги отново морето. „Сякаш е било винаги!” – „Млъкни!”, заглуши устните й с целувки. „Гола съм пред теб и това ме плаши” – „Слаб съм пред теб и това ме плаши” - пригласяше й ехото на калдъръма. Тя му се отдаде още на първата среща. Той грабна пръстена от ръката й и обеща да стане от плът и кръв. Тя чакаше. Както когато седна пред нея. Не я видя. Но разбра какво й пише и ликува от поканата за вечеря. Същата тази вечеря, която сега ги доведе в леглото.
Продължаваше да я гледа изпитателно. Защо тя беше дошла? Сърцето ù сякаш щеше да изскочи през ушите. Ласкаеше я и подканяше отново и отново. Чувстваше се, както понякога в сънищата си полагаше усилие, за да каже или направи нещо.
Беше предупредена. „Днес мъжете имат повече хормони.“ – обясняваше приятелка – „Природата предопределя. ЕВОЛЮЦИЯ. Хермафродити. Няма мъже, не го ли разбра?” Разбра го. Затова мълчеше.
Пред погледа й изплува образът на малкото момиче, видяло морска звезда. Дали е паднала от небето? Кога хората стават звезди? Когато има една роза.
Искаше да е обичана. От този, който я заслужава. Заслужаваше ли го? Някак по инерция привличаше мъже, неспособни да обичат. Страхът бе станал част от нейната същност. Два остри камъка, които стържеха, тук, вътре, където с всяко туптене поемаше въздух. Дишаше. Макар и да не съзнаваше това. Както до скоро и болката, която само понякога излизаше наяве. Сега обаче дишаше. Той седна в самия край на леглото и се заслуша в нейното мълчание.
А тя му каза всичко.
© Ава All rights reserved.
ПОЗДРАВИ! БЪДИ!