ЕДНО СТАРО КОПЧЕ

Спомням си, че когато бях дете, баба ми имаше едно копче. На нея и се отдаваше да шие, на ръка и на машина, и всички баби от махалата и носеха разни рокли, панталони и най-обикновени месали, които тя да преправи. Заради това, баба ми имаше цели две кутии с копчета, но само едно от тях ми правеше впечатление. Това копче не стоеше в кутиите при другите копчета а се подмяташе насам-натам. Виждах го на какви ли не места: при инструментите на дядо ми, в чекмеджето при вилиците и лъжиците, в хладилника при зеленчуците, в мазата, на тавана, в градината, дори веднъж дядо ми ме прати да го взема от комшиите.

То, копчето, уж си беше копче, но не съвсем като другите. Другите бяха най-различни: кръгли, квадратни, триъгълни, метални, пластмасови, седефени, за ризи, за панталони... най-различни, но всички имаха поне по две дупки. А това копче имаше една единствена дупка и беше някак си безформено. Беше с  много лъчи, всеки от тях беше различно дълъг, по своему крив и остър, с много остри ъгли между лъчите и с една единствена дупчица в средата, като малко светло око. Приличаше на звезда, но от онези грозните.

Когато ножовете на баба ми се затъпяха, тя взимаше копчето и в един от най-острите му ъгли ги търкаше за да се наточат. Тогава се чуваше един такъв странен звук, а аз си представях че това е шум от убиване на звезда. Понякога, когато на баба ми не й се качваше на стола за да си вземе рендето от горния шкаф, тя взимаше копчето и стържеше с него морковите и лука за манджата. Тогава очите и се насълзяваха от лютивия лук. И окото на копчето се пълнеше със сълзи, но те искряха като кристалче в средата му. От време на време баба ми изстъргваше и загорелите тенджери с това различно копче, но тогава не успявах да го видя и не знам как се е чувствало в тези моменти. Но след всяко едно такова стържене, то излизаше от тенджерата с малко по-затъпен връх на единия лъч на своята звезда. Веднъж като си играх на тавана забелязах, че капака на скрина, където баба ми държеше разни стари дрехи е леко отворен. Опитах се да го затворя, но нещо много твърдо и упорито ми пречеше. Погледнах под капака и там видях пак това интересно копче. Баба беше ровила за нещо в скрина и беше подпряла вратата му с копчето. Два от лъчите му се бяха забили в страната на скрина, а един в капака му. Скоро се качвах на тавана и понеже скрина още си е там, повдигнах капака и там още се виждат следите от копчето. Спомням си, че когато бях дете, ми беше доста трудно да го извадя от твърдото дърво и като го извадих, върха на едното му ръбче се отчупи. Тогава си помислих, че най-накрая баба и дядо ще оставят копчето на мира. Но не стана така. Веднъж дядо го беше взел в мазата, за да наточи мотиката на баба и го беше забравил там. Баба ме прати да взема един компот и видях две мишки да си играят с копчето. Подхвърляха си го, ритаха го и се оплакваха, че върховете на лъчите му били много остри и ги болели крачетата, а копчето ги гледаше с окото си и някак странно и молещо  ми се усмихваше. Тогава много ме беше страх от мишки, но събрах цялата си смелост и кураж, прогоних ги и прибрах копчето в джоба си. Занесох компота на баба и й дадох копчето. Тя се скара на дядо, че вчера се убила да го търси, че нямало с какво да запуши канала на мивката и за това не могла да му изпере ризата. Дядо се направи на глух, после явно размисли и каза „ама искаше да ти наточа мотиката преди два дни и вчера не мрънка като копа лесно в градината”. Сега пък баба се направи на глуха, взе копчето в едната си ръка, с другата хвана здраво компота и зачегърка с копчето капака да го отвори. Сипа ми компот в една паница, но на мен не ми се ядеше. Изядох го. На сила. Пресядайки ми.

Една есен дядо ме повика да му помагам да засаждаме дървета. Той копаеше дупките с една кирка и лопата, а на мен ми даде да копая с копчето. Когато дядо ми стигнеше до някой корен, който му пречи да направи дупката, ми даваше почивка. Взимаше ми копчето и с него прорязваше корена. След засаждането  дядо реши да ме почерпи за добрата работа и ме взе с него в кръчмата. Спомням си, че по-вкусна вафла и сок до тогава не бях ял. Вероятно от многото работа апетита ми се беше овълчил. Дядо си говореше с комшиите, аз си играех с копчето. По едно време дядо Спас се вторачи в ръцете ми, взе ми копчето, огледа го внимателно и викна към дядо ми: „Гьорги, туй копче трябва ли ти? Знаеш ли ква хубава работа ще ми свърши утре? Щях да разнасям тор от кравите с количката из градината, ама мойта количка, нали я знаеш ква е раздрънкана. Колелото и вече съвсем се разби. Днес ходих в магазина за шайби, ама нямаше. Щял да докара след седмица, ама не мога да чакам, щото другата седмица влизам в болница. Дай ми го туй копче да го подложа, а като изляза от болницата и купя шайби ще ти го върна. То и без това за нищо не става – такова с една дупка и ръбато. Идеално е за шайба!” И преди още дядо да му каже каквото и да било, комшията го прибра в джоба си.

Прибрахме се, баба шиеше нещо на машината и още от вратата ме попита за копчето, че и трябвало да си боцва иглите в окото му. Аз не знаех какво да кажа и добре че дядо отговори вместо мен. През нощта сънувах падащи звезди, а на следващия ден си играх само около общата ни ограда с дядо Спас. Той си разнасяше оборския тор с количката и току ми подвикваше: „Господ здраве да ти дава, мойто момче! Ако не бях потегнал количката с твойто копче, с мойте болни ръце – никаква нямаше да я свърша. Ама сега – я гледай как върви тая пущина! Дърта-дърта, ама като нова е! И малко свинска мас и сложих, та да се търкаля по-лесно. Страшна работа. Ама как ме болят ръцете, но ще видиш като се върна от болницата, като ме оперират. И аз ще съм като нов. Като ей тая количка тука. Сигурно и на мен доктора ще ми завинти едно копче като твоето, ха-ха.” Плюе си дядо Спас на ръцете, стиска здраво дръжките на количката, обтяга жили и бута ли бута. А аз се чудя как да спася копчето от мъките му, и се моля и доктора да спаси дядо Спас от неговите мъки. След два дни видях дядо Спас на улицата и си поисках копчето. Даде ми го и ми заръча да го пазя "че нищо не се знае..."

Дядо Спас отиде в болницата. Жена му, баба Добринка, ходеше да го вижда всеки ден. Като се върнеше разказваше, че ръцете му вече са млади като моите, но силни като на великан. Баба Добринка една вечер донесе на баба една торба с черни дрехи за стесняване, щото отдавна не ги била обличала и й били широки. Беше си прибрала косата с една черна забрадка, а очите и бяха навлажнени и леко зачервени, все едно беше болна и имаше температура. Шепнеха си нещо с баба, дядо излезе и не се прибра докато си легнах. Повече не видях дядо Спас, а баба ми каза че се бил "спасил от мъките на тоя свят”.

Оттогава баба и дядо няколко пъти търсиха копчето и се питаха един друг къде е. Аз хитрувах, правех се на глух и ги лъжех, че не съм го виждал. Постепенно и двамата забравиха за копчето. Сещаха се за него само когато трябваше да се направи нещо, за което нямаха подходящ инструмент, но след като си свършеха работата, отново го забравяха. За какво им е да го помнят, та нали „То и без това за нищо не става – такова с една дупка и ръбато” – както каза преди години дядо Спас. А аз още тогава се чудех, как така за нищо не става, а всеки го търси! Я да си наточи ножа, я да си настърже лука, я да пререже някой корен ... Дори и сили наля в болните ръце на дядо Спас, та чак от мъките му го спаси! И дълго се питах става ли за нещо или не, това копче. Такова едно с една дупка. Как да го зашиеш! Пазех го, както ми заръча дядо Спас, че нищо не се знае... Носех го в джоба си и го пазех, а то бавно се вливаше в мен, докато намери мястото си в душата ми. Закопча то сърцето в гърдите ми, закопча и спомените ми. Нося го и днес, вероятно ще го нося докато се спася и аз.

И както се чудех едно време, как така „за нищо не става, а всеки го търси!”, сега се чудя: „Аз ли нося копчето в душата си, или копчето носи мен през мъките ми в тоя свят!”