Вглъбявайки се в себе си отново се затварям в стаята си, обагрена с различните цветове на емоциите ми, стая - изпълнена с вече изтощена енергия. Колкото повече мисля, толкова повече се отдалечавам от всички и всичко. Искам да оставам сама, а това ме побърква. Губи се желанието, вярата и всичко е фалшиво, еднообразно, сиво... даже и за разнообразие желанието се изпари. Може би е отишло при някой, който има нужда от него... Какво е желанието всъщност? Планирано щастие? Защо изобщо трябва да има нещо планирано?... Не знам какво искам изобщо и за какво си струва да се боря. Сигурно пак за това желание, което убих някак...
Губейки връзката си със земното и искайки пак да се върна там, поглеждам в огледалото и виждам момиче, което живее някъде, където аз не мога, придържа се към норми, закони, правила, които аз не одобрявам и ми е трудно да приема. Изобщо това момиче не съм аз, понеже моята реалност е много по-различна от тази на момичето, а съм длъжна да се съобразявам с нейната и с някакъв стандартен начин на живот. А защо съм длъжна? Затова, че момичето ми дава някаква видима част? Аз не съм тяло, което има душа. Аз съм душа, която има някаква видима част, наречена тяло. И защо ми е то, когато ме ограничава и наранява толкова много?... Трудно ми е! Излизам и слагам маска.
Омръзна ми да гледам как всичко идва и си отива (хора, чувства...). Дори и да има неща, които остават, те са като предмети и рано или късно се изхабяват и хващат прах... "Тука има, тука няма" - са казали хората; Работата е там, че където има, винаги не е дотатъчно. Тези неща уморяват и обезверяват душата ми прекалено много. Придържайки се единствено към една моя си мисъл, в която единствено намирам смисъл ("Щом ми хубаво (за момента), всичко може!"), живея някакъв измислен повърхностен живот, който не ми е нужен. Думата ТРЯБВА и това ПО ПРИНЦИП съм ги изхвърлила отдавна от главата си като начин на мислене, именно, защото се стараят да ограничат исканията на истинското ми аз - душата ми. Трудно е да се приобщиш към нещо,което не си, нали? Искам да спя постоянно и да не се събуждам. Правя го и знам, че не е решение, но сънят е единственото, което може да ме изтръгне от мислите и ежедневието. Той е лекарство.
В какво трябва да вярвам? В себе си - която редовно си изневерявам (реша ли да слушам разума си - действам импулсивно, реша ли да е обратното - все нещо ме спира)... В хората - че ще станат по-умни? В любовта, която е временно чувство и идва и си отива или се изхабява превръщайки се в навик?... Или може би да вярвам, че от небето ще падне кошница със смисъла на живота ми тук? А дали има друг живот, където душицата ми ще намери някаква измислена реалност, която да ми пасне напълно...? Не знам, но вярвам, че има!
© Полина Петрова All rights reserved.