Да, трудно е да кажеш Сбогом... Но няма по-тежка дума от тази, която даваш на себе си. Няма по-трудна мисъл от тази да намериш тази дума, да я признаеш за правилна, да я приемеш... А за да я преживееш, не стига един живот понякога. От дълго време вече аз живея два живота - един виртуален и един в сънищата си. Общото между тях е, че не са истински. Първият е една невидима стена, вторият е проекция на мечтаната реалност. Онази реалност, която съм имала, в която съм нямала нужда от филмови приказки и сънища. В която не съм искала денят да свърши и да си легна. Сега ли? Сега не мога да заспя до 3 часа през нощта, повръщам и плача с и без повод... Сега... Аз не мога да се позная. Време е да кажа сбогом, време е за ново начало в средата на годината. Казват, че никога не е късно. Ще се наложи да повярвам на това. Ще трябва да си почина, да изляза от кожата си, да мисля, да бягам. Ще трябва да се сбогувам... Ето че пак стигнах до тук – до трудното. Но трябва да мина тази преграда от страх, за да открия красивото, което се крие отвъд. Тези, на които не вярвам, ще са първите, с които ще се сбогувам. Край, това е краят. Не мисли, че не съм те обичала. Просто ти не го заслужаваш.