Господар на сърцето
Ти бе моето слънце, ти бе моят рай, но по-страшен и от самия ад. Ти бе моят палач...
Всеки път ме съсипваше и дори за миг не ме пожали! Гледаше ме - страдаща и сломена! Но това не ти попречи, продължи да ме нараняваш! Не искаше да видиш кървавите ми сълзи. Не се смили над мен, а исках само малко топлота и обич!
Погубих същността си, прегазих гордостта си, приглуших разума си, защото зовът на сърцето бе по-силен. Но то пое грешната посока. Сърцето не знаеше, че върви към своята смърт. То тичаше към жадуваното щастие и носеше в себе си хиляди мечти и надежди!
Падаше, ставаше, но все пак вървеше! Да, то вървеше смело на пред и за миг не искаше да помисли, че не бива, че не може да греши, но то бе пленено от един човек... то обичаше!
По пътя обаче, надеждите умряха, мечтите се разбиха! Сърцето не можеше да понесе отровата на любовта, то бе поело пагубен път!
Останало бе тяло, пропито от болка и тъга, стенеща душа...
Наранена бях... страдах... проклинах... но още те обич ...