Витгенщайн не открива топлата вода. Хората отдавна правят разлика между: "Мисля, следователно съществувам." и "Козата си сака пръч." Още повече, когато половината българи носят български имена, а другата половина се казват Зюбюл или Ахмет, ставаме много чувствителни на тази тема. С лека парифраза цитатът би звучал по-съвременно и тематично: "Границите на моя език са граници на моя град." И "село" може, но няма мелодичност. Езикът може би е знак за държавна принадлежност, но само на хартия. А какво е едно листче пред един як, препечен немец на плажа в Албена?! Днес използваме думата "немски" вместо "германски", защото едно време българите, чувайки немска реч, са мислили, че говорещият е ням (от там идва и "немски").

                Що се отнася до вътрешния свят на едного, Витгенщайн е в грешка. Думите на Декарт с нищо не превъзхождат тези на малкия Иванчо от вица за козата и пръча. Въпреки това, дълбоко подозирам, че ако философът ми беше съвременник, щеше да отговори на моята софистика с аргументи, подчертаващи разликата в интелектуалния багаж на Декарт и този на Иванчо. Тук спор няма - езикът недвусмислено показва колко умен е човек, как разсъждава, какви ценности и интереси има. Ако има перфектна дикция, ясно и сбито изразен поток на мислите, чувство за хумор, то си имаме работа с интлигент. Но ако "разтура седенки"...

                Всъщност какво има зад границата на езика? Нищо. Защото няма граница. По времето на Витгенщайн е имало, но вече няма. В света почти не останаха граници.