Лутах се, изгубих се сред лица, думи и времена, с притисната в длани глава, силно стиснала очи, всели се в мене мракът, през който тръгнах, търсейки думи едни, в книга богата, с корица наподобява гълъбови пера, паднали нейде в гъста гора, и щом тях намеря, мисля си аз, до гълъба паднал ще стигна тогаз. Отидох надалече, да видя невидяно, защото тогава за мен лицето бе едно, и пак съвсем случайно, след време те познах, в друг образ, друг свят, но гледах във момента, миналото не познах. И лутайки се в тъмната гора, видях, че гълъбът бил до мен сега, но скрил дълбоко в свойте пера, тежки думи, тежки слова, не достигнали до мойте сетива. И видях го там паднал, едва дишащ, носейки в себе си думите, които иначе аз от тебе търсех, но те така тежки са, че той не е издържал, и искам да го спася, да го поема в длани, и живот в него да вселя, но го чувствам така крехък, че ме е страх, щом понеча да го взема, да усетя тепърва неговата топлина в дланта, да не чуя как последно поема дъх в нощта.

И все пак любовта към него ме води, и със нея ще го спася, способна, с много нежност ще се осмеля пак да го докосна, с длани жадни ще го понеса към неговите небеса, тъй желани, и усетил въздуха, който минава през неговите крила, той очите си ще отвори, виждайки, че пак е там, у дома, и ще забрави всички болки, и крила ще разпери, и в полета вечния си живот ще намери, но само трябва да прости, че го намирам чак сега. И да знае, че щом аз се впускам в нещо, то може да е само от любовта.