Хората като животни – битка за надмощие

   Също както животните в дивата природа, и ние хората се борим за територия, да бъдем първи. Понякога тези борби се пренасят и между приятелския кръг и тогава застава въпросът: Колко далеч трябва да стигне човек, за да защити собствените си желания? При дългогодишните приятелства има момент, когато осъзнаваш, че във взаимоотношенията, които имаш със своя приятел не си само ти, има и друг човек, за който трябва да мислиш. Има друг човек, който заслужава това, което и ти, и го приемаш с усмивка, защото вече имаш някого, с когото да споделяш всичко. Но идва момент, когато разбираш, че този някой е напълно готов да започне да те напада, за да постигне крайната си цел, точно както лъвът е готов да се бори с друг лъв за по-добра плячка, макар и двамата да знаят, че биха могли да си я поделят. Всичко се свежда до неосъзнатото желание на човека да е по-добър от другите около него.Не твърдя, че всеки човек на планетата е устроен по този начин, но познавам достатъчен брой хора готови на всичко, за да докажат силата си, и които да ме накарат да се замисля над тези няколко въпроса. Трябва ли да пренебрегваме приятелите си заради собствените си желания? И колко често е поносимо да го правим? В живота хората често повтарят грешките си, защото от тях не зависи животът им, поне не пряко. За разлика от животинския свят, където една грешка би коствала всичко. И докато хиените, например, никога повече няма да повторят опита си да отмъкнат плячката на самотен леопард, хората бързо забравят грешките си и имат склонността да ги повтарят веднага щом им се отдаде друга възможност. Но не идва ли границата на това, когато чувствата на другите биват наранявани? Колко отчаяно трябва да искаш нещо, за да си готов да нападнеш любим човек? И колкото повече мисля върху това, толкова повече се убеждавам в приликата между хората и дивите животни. Съществената разлика обаче, е че едно диво животно не се преструва, то е такова каквото е, то е убиец, но не го крие. Докато хората крият истинската си същност до последно. Винаги съм харесвала светът на животните повече от колкото човешкият свят. При тях всичко е на показ, всичко е такова каквото е, няма задни мисли, има само борба за оцеляване, за която всички действия са разрешени. Ако хората казваха истинските си мисли на глас, в света нямаше да има приятелски взаимоотношения, всички щяхме да си бъдем врагове. Но поне щяхме да сме истински, не да претендираме да сме такива, каквито не сме.