Има и щастливи бракове

Има и щастливи бракове

Тези дни, след като прочетох едно есе: „Да живеят икономическите възможности“ от Лимеруна в сайта и някои от коментарите под него, ми се прииска неудържимо да напиша нещо за щастливите бракове. Тя е описала много точно представата на някои хора за брака, като сделка, икономически изгодна. Много често намирам някои стихове и коментари в сайта, за това колко са несъвместими любовта и брака, как ставало монотонно и скучно и едва ли не бракът убивал любовта! Може би за някои хора е така, но си мисля, че не бракът убива любовта, а те самите, двамата, които са се оженили и не са направили необходимото да са щастливи в брака си и любовта им да живее. Има двойки, които и след двадесет и тридесет години са щастливи, обичат се, радват се да са заедно... Не защото им е изгодно от икономическа гледна точка, а защото душата и тялото са намерили своя пристан, както казват на испански, „своята половинка портокал“, която ги прави цели. Ако на някой му е монотонно, замислил ли се е какво е направил той самият за да не е монотонно, да е весело и разнообразно? Ако само търсим дефектите на другия без да приемаме, че и ние имаме, и то не малко, дали това не спомага да градим собственото си нещастие ден след ден?  Дали и двамата се стараят да доставят радост, да изненадат другия с нещо хубаво, да му покажат любовта си?

А понеже тези дни имаше и доста дискусии в сайта по повод празнуването на Коледа и Нова година, нека добавя и моето мнение тук. И аз съм много против да се преяжда, препива и да купуват прекалено много подаръци, да се търси бляскавата страна на празника. Но тези и други празници могат да бъдат прекрасен повод да се събере семейството, да прекара една хубава вечер или ден, да обядва нещо вкусно и да си поговори и да се посмее. Защо трябва с грозни думи да отричаме всичко, вместо да използваме и тези поводи за израз на обич и разбирателство? Аз се сблъсквам с няколко култури в моето семейство: имаме германец, испанец, австрийка  и българи, и въпреки всичко сме намерили начин така да празнуваме, че всеки да уважи традициите на другия, но и не винаги да се спазва всичко, защото е невъзможно. Важното за нас е да сме заедно и да ни е весело и го постигаме. С толерантност, приемане на различията и с много обич един към друг. Някой в сайта също беше писал, се на децата се дават подаръци вместо ценности за живота. Ако е така е ужасно, но аз все още вярвам, че много родители си дават ценности за живота и си възпитават добре децата и няма лошо да им се даде и подарък...

Трудно е в едно кратко есе да кажа какво намирам за важно, за да е щастлив един брак. Но някак си ми става жал за млади и не толкова млади хора, които са решили, че такова нещо, като щастлив брак, не съществува! И понеже го вярват, за тях това ще стане или е вече реалност. А колко малко всъщност може да направи съжителството щастливо и успешно, казвам съжителство, защото не е задължително да е официален брак, въпреки, че аз предпочетох да се омъжа и за мен това беше важно. През годините икономическите възможности на единия или другия от нас се променяха, понякога единият имаше/печелеше повече, понякога другия, но никога не сме имали чувството, че някой виси на врата на другия и го издържа, просто това не е било важното, а любовта ни, приемането на другия. Не винаги в прекрасна хармония естественно, понякога с караница или дискусия, но никога със злобни, обидни думи и никога не сме поставяли под съмнение правилния си избор да сме заедно.  И след толкова много години и сега като чуя ключа в ключалката  и зная, че мъжът ми се връща от работа, аз трепвам и се радвам. Става ми хубаво, че той е пак при мен.

 Радваме се на дребните неща, няма нужда се случват постоянни супер-разнообразни и емоционални моменти. Просто след вкусна вечеря да поседим заедно и да изиграем някоя игра на карти или да гледаме хубав филм, да обсъдим политиката, да си разкажем какво е станало в работата ни, да се разходим, понякога да се пооплачем или порадваме заедно на дребни или важни събития. За мен щастието  е свързано с това да си уважаваме мненията и желанията, да вдъхна аромата на косата и тялото до мен, да си споделяме и да разчитаме един на друг, да се възхищаваме понякога на другия или да го изненадаме с кафе и закуска в леглото, с цветенца на бюрото му, с есемес с нещо мило. Ако на някой тези неща му се струват глупости, нека си намери своите хубави моменти в живота заедно, но с отричане, песимизъм и недоверие, не може да се изгради щастлив брак. Няма да навлизам и в някои тежки, дори трагични моменти, които се случват в живота, и когато другият ми е подал рамо да си поплача и ме е утешил.

Една моя студентка, която беше правила курс преди това при съпруга ми, веднъж в паузата ми каза: „Вашият съпруг често ви дава за пример за многоезичие и така ви се възхищава, че си личи че много ви обича.“ Толкова мило и хубаво ми стана и мисля, че разковничето да обичаме другия е на много места, всеки трябва да си го открие, но ако иска да е щастлив, трябва да се бори любовта да не угасва, да не спре да забелязва другия... И да го обича, дори болен от грип, рошав, кашлящ и мрънкащ понякога. Просто в живота няма постоянно „прекрасни моменти“ и жената може понякога да е неотразима красавица, а понякога уморена, бледа и с удобния си пеньоар в къщи, но това е ТЯ, любимата, която сме избрали. И преди да критикуваме, да се погледнем себе си в огледалото... винаги ли сме хубавци? Да, външната красота намалява, но аз гледам с обич на все повечето бели нишки в косата на мъжа ми и ситните бръчици около очите и мисля, че и той приема моите бръчици и не си мечтае да ги запълня с разни киселини и силикони...  Просто това не е важно, за щастие душата няма бръчки, както всеки знае, и сърцата ни туптят пълни с любов. И за да не си досаждаме постоянно и да искаме другия да ни забавлява, колко е хубаво, че всеки от нас си има любими хобита. Когато рисувам или правя бижута, никой не ми трябва, това си е чиста медитация и прочистване на негативните емоциите, ако има такива. А той, с невероятно усърдие и удоволствие, се грижи в свободното си време за малко лозе, няколко овощни дръвчета, леха с цветя и рози, където през лятото се събираме всички. Там имаме контакт с природата и всеки се е отпуснал, позабравил шума в големия град и бързането... Според мен, въобще не е задължително да имаме еднакви интереси и хобита със съпруга или съпругата си. Един е спортен, друг не... Това са подробности и нека всеки прави каквото му харесва.

Както вече казах, за мен щастието се крие в малките неща, но за да ги имаме, трябва да сме създали условия чрез „големите неща“: любовта и хармонията с най-близките.

Особено в последните години, когато някак стана едва ли не модерно да сме егоисти и да мислим първо за себе си, не е зле да не се самозалъгваме и, ако сме нещастни и ни се иска промяна в живота, да си го признам пред нас самите и да се борим да я направим. И да се опитаме да сме щастливи и да направим и другия щастлив.

Пожелавам на всички песимисти по отноишение на брака,  да изпитат какво значи да си с любим човек дълги, дълги години... и да им кажа, че никога не е късно да започнем щастлив съвместен живот, защо пък не дори и на 80...