Искам да чувам

Слушам дъждът как пее в ушите ми и как квакат уплашените жаби, когато объркат гьола си. Но сега е слънчево и няма помен от дъждовен облак! Защо да мисля за дъжда? Защо да чувам неговата песен? Защо ми е въобще да чувам? Постоянно някой те поучава и ти говори, постоянно някой ти мърмори! Току чуя някоя клюка, току някой простотия или цветущ израз, характерен за провинциалното общество, но напоследък започнал да навлиза в масовата езикова употреба и на градската ,,интелигенция”. Не бих се учудила от ругатните на един каруцар, но когато излизат от устата на някой ,,уважаващ себе си човек” – да кажем депутат или учител, то тогава бих искала да оглушея. Можем ли да избягаме от това, което не искаме да чуем, когато то е навсякъде около нас. Да кажем, пускам си телевизора и – хоп, ето ти някой прекрасен хит от рода: ,,Седем-осем и ще си паднала”, ,,Доко, Доко” и така нататък. Съседката от горния етаж пък го е ударила на турско и сръбско, а долу под балкона някой анонимен алкохолик отново припомня култовата песничка ,,Шест кокошки съм заклал”. Къде отиде културата, питам аз? Ами, не знам! Може би там, накъдето сме се запътили от доста години - Европа. Ама тя да не вземе да избяга и от там, че тогава какво ще правим без нея? Ами ако отидем с изброения арсенал персони, може и да избяга. Не, по-скоро бихме я превъзпитали, така че да не се оплаква от нищо и да е доволна, дори и на няколко индивида, тръгнали по нейния не отъпкан път, за да я доотъпчат. Трябва ли да си причиняваме този духовен мазохизъм? Като заговорихме за мазохизъм – трябва да спомена, че той може да не е само физически. А това нанася много повече вреди, особено на хората, които си го причиняват съзнателно. Някой замислял ли се е до сега, колко болка си причиняваме, когато се насилваме да слушаме нещо, което не ни харесва, само защото това се слуша от   другите и е много модно. Ежедневно нашите глави се тъпчат с всякаква информация, но ние може сами да изберем кое да допуснем до себе си. Не казвам,че трябва да вирнем глави и да се затворим в собствената си гордост и инат, отказвайки да приемем всичко, а просто мисля, че е хубаво да отсяваме житото от плявата.   Колкото повече упорстваме и отказваме да приемем хората около нас, толкова повече се заблуждаваме, мислим си, че сме велики, а падането от такова стъпало е много по-болезнено, отколкото реалната самооценка.

         И да не се отклонявам от културата, че напоследък тя започна да страда от някакви отклонения. Но както във всяка приказка има различни типажи герои, така и тук нещата не са толкова черни, колкото изглеждат.

Макар и простотията да се разпространява като душевна краста по хората, то има и много примери за хора със силен имунитет от подобни заболявания. Пазителите, или може да ги наречем тамплиерите на нашата култура, продължават да се борят със заразата, както са го правили и в миналото. Те са духовната армия на нашето общество, без която съм сигурна, че не може да просъществува и да се запази от набезите на времето нито една държава. Мислите си, кои са те? Силни и яки мъже на коне с хубави дрехи и солидна сметка - не. Това са хора от народа, които виждат света по техен си начин и не се страхуват да споделят своите мисли със другите.

Това са хората на изкуството, хората, които се занимават с наука, които мислят и се борят за идеалите си. В редовете на тази армия няма място за хора без идеи и мечти. Техни оръжия са цветът, формата, словото и перото, техен щит е мисълта, а тяхна постоянна спътница е музата. Къде бихме ги намерили ли? Ще се запитате вие! Ами не знам, погледнете дълбоко в сърцата си, хубаво се разровете из всички ъгълчета на ума си, в който съм сигурна, че са захвърлени хиляди разбъркани мисли.

Опитайте да си спомните първите редове на Вазовото стихотворение,, Език свещен” (ако въобще сте го учили). Опитайте се да затворите очи  и да се върнете в пъстрото си детство, за да си припомните какво почувствахте, когато прочетохте първата си книжка, първия учебен ден, завършването, първия театрален спектакъл, празника, на който за пръв път усетихте, че сте българин и се развълнувахте от това. Първата картина? Можете ли да си спомните музиката от вашето детство? Вашата любима песен? Сигурна съм, че едва ли помните всички тези подробности и въобще досега не сте се замисляли за тези неща, но също съм сигурна, че те са оказали едно силно емоционално въздействие върху нас и именно тези, а и още много красиви мигове са ни помогнали да осъзнаем силата на  ,,тамплиерите” и тяхното голямо значение за духовното развитие на човечеството. 

24 май е един от най-светлите празници в нашето време, защото той бележи раждането  на една нова ера за българската култура. Ако проследим развитието на нашето творчество и наука, ще установим, че първо пазители  и откриватели на това богатство са братята Кирил и Методий. След тях има още хиляди рицари, но те си остават царете на златното време. Те дават такъв огромен тласък за развитието на България и на всички славянски народи, че тяхното дело  променя цялата история и съдба на много народи. Дарявайки ни с букви и писменост, те  ни отключват много врати пред света. Дават ни възможност да се докажем като силна и творческа нация, народ, който не се предава пред изпитанията на съдбата. И именно нашата култура и традиция ни помага да оцелеем, да запазим идентичността си, да не се претопяваме сред другите народи. Въпреки всичко, ние не   навеждаме глава пред Византия, не приемаме османския полумесец, не спираме да се борим, да търсим истината в нашите корени. Въпреки всичко, ние отново празнуваме светлия празник и с всяка година осъзнаваме неговата сила. Празник на знанието, на будния дух, на всички, които чувстват себе си Българи…

И нека днес да спазим мълчание, да се поклоним пред всички знайни и не чак толкова известни пазители на нашата духовност, които са загинали, отдавайки целия си живот в служба на истината, верността към идеала си и вътрешния порив към свобода. Тук няма да пиша имена, защото името е нищо, това е само съчетание от букви, носещи информация за наименованието на дадено лице. Важна е личността! А съм сигурна, че докато четохте по-горните редове, в съзнанието ви вече изплуваха много такива личности.

         Пазете ги, моля ви! Пазете ги дълбоко в сърцата си и не забравяйте за тях, и тогава глупостта няма да ви дразни, ще искате да чувате. Вече и аз искам! Да чувате красивото ромолене на дъжда, песните на щурците… Вече знам защо чувам дъжда! Знам защо ме радва и дъгата…