Искам да ти кажа...
Хората говорят, че всичко е предопределено, че сме безсилни пред камъните и стрелите, с които съдбата ни засипва, че е трудно (невъзможно може би?) да се преборим със собствените си страхове и да овладеем юздите на битието: и вярно - как мога да се боря срещу любовта си към теб, когато нещата се изплъзват от контрола ми, когато случаят изсече името ти като с длето в сърцето ми и сякаш ме жигоса с най-сладкия жиг?
Би ти се видяло странно всичко това да се е случило с мен в един миг – защото от както те видях за първи път е изтекъл само миг, ала най-дългият и най-сладко–мъчителният в живота ми, дните и нощите се сляха в един общ пейзаж от пастелни тонове, понякога мрачни (най-тъмните ми часове, когато не вярвам, че ще ме сметнеш за достойна), понякога светли (когато ме обземе еуфорията на любовта ти).
Когато затворя очи, контурите на фигурата ти, чертите на лицето ти пробляскват в разтерзаното ми съзнание, лутам се из дебрите на собствените си страхове и очаквания, и не зная какво да правя, къде да намеря място, не зная дали греша или съм права, не зная...
Ако златният дъжд на любовта ти се изсипе върху мен, това би било все едно да спасиш тежко болен, защото от момента, в който с непростимото нахалство си позволих да повярвам, че мога да те имам – сърцето ми е все едно осакатено и единствено ти, държиш лека на моята болест.
Не можеш да се сърдиш на любовта: тя е едновременно нагла и смирена, люта лава и балсам, черното и бялото на една душа
Моля те кажи присъдата си и прости наглостта на грешницата, позволила си тези редове. Бог е свидетел, че те са горчивата и сладка истина за днешните ми мигове.
Обичам те.
© Пебълс All rights reserved.
