„Истината, че съм като всички“
От години вярвах, че не харесвам хората и че мразя тяхното съществуване.
Не исках да съм близо до тях.
Не исках нищо общо с тях.
Не исках дори да се нарека човек.
Докато не усетих, че не съм много по-различен от тях.
И аз усещам.
И мен ме боли.
И аз съм груб и студен заради болката в мен.
Защо толкова вярвах, че съм различен?
Може би добрината, която имах досега, ми помагаше да вярвам на лъжата.
Но вече няма как да е така.
Усетих какво значи да си човек.
Целият свят и всички хора можеха да бъдат виновни – но никога аз.
Аз бях перфектен.
Без проблеми.
Без грях.
Но видях, че съм като всички.
Боря се с трудностите като тях.
Боря се с това да съм по-добър.
Боря се с това да се обичам.
Да бъдеш човек е странно и объркващо.
Но единственият човек, който може да ти помогне да се оправиш, си ти.
Трудно е да повярваш, но няма кой друг.
Да, ще те питат:
„Добре ли си?“
„Как си?“
„Само умора ли е?“
„Ял ли си днес?“
„Защо си такъв?“
Но ти не можеш да дадеш отговор.
Не защото не искаш, а защото не знаеш.
Не искаш да нараняваш другите.
Не искаш другите да разберат, че си зле.
Не искаш да си.
Но си.
Истинският въпрос е: „До кога?“
Всеки носи своята болка.
Но ако и ти не искаш да бъдеш добре, тогава на който и да отговаряш „Как си?“, никога няма да си честен.
Никога няма да се оправиш.
Не и докато не се заобичаш.
© Андрей Стоянов All rights reserved.
