Историята, или както бихме казали на български, „повестта“, е науката, която изследва миналото. Тя е един от фундаменталните източници на знание в сферата на хуманитаристиката. За неин създател се приема древногръцкия мислител Херодот, макар някои изследователи да са склонни да посочат Тукидид за истинския „баща на историята“. Безспорно обаче писаната история съществува хилядолетия преди Херодот и Тукидид. Хората винаги са се интересували от това кои са, и винаги са търсили своите корени. Днес съществуват безброй исторически школи и безброй независими изследователи, които търсят отговори на неизброимото множество от въпроси в историческата наука. 
          Често срещано явление при учениците е неразбирането на историята. Мнозина от тях задават въпроси от рода на: „Това с какво ще ми помогне в живота?“ без да вникнат в същината на проблеми, които изучават. Може би във възгледите на тези ученици е възможно да се намерят доста рационални съждения, но истината е, че историята не е просто имена и дати, а нещо далеч по-абстрактно. Историята е преди всичко познание за миналото. Чрез нея можем да получим уроци, които престарелите ни баби и дядовци не могат да ни дадат.
          Един от най-простите примери за това как функционира историята е като я съпоставим с родителско поучение. Нека си представим две деца, които получават предупреждение да не пипат даден предмет, например някоя прескъпа статуетка. Ако тези деца нямат житейски опит, биха направили точно обратното на това, което са чули от родителите си, и следователно, биха се доближили до тази статуетка, и волно или неволно, биха я разрушили. Това действие би разочаровало родителите, които по един или друг начин, ще се опитат да поучат децата си чрез някакъв вид наказание. Силно вероятно е едното дете да си каже: „Какво толкова? Едно наказание! Нищо! Струваше си!“, докато другото си помисли: „Разочаровах родителите и вече няма да правя така“.
          Някои биха си помислили: „Интересен пример, но какво ни казва той?“. Поуката е, че тези, които не притежават историческо познание, могат да си навлекат беда по-лесно от тези, които имат. По думите на Цицерон: „Народ, който не познава историята си, остава вечно дете“. В този ред на мисли, децата порастват тогава, когато натрупат житейски опит и когато изградят фундаментални ценности. Това прави миналото ни наша лична история, а ако възприемаме уроците от нашата история, би било нелогично, да не потърсим познание и в историята на други хора и/или народи. Датите и имената на личностите невинаги са толкова важни, колкото си мислят учениците. Вярно е, че историята поучава и чрез имена и дати, но главният способ за поучение, си остават връзките по оста причина – следствие. В този ред на мисли, историята дава възможност за съпоставка както между два абстрактни проблема, така и между един абстрактен, и един чисто битов проблем. Можем да сравним възхода на Рим с повишения ни успех в учебната институция, упадъка на Рим с любовните ни отчаяния, края на Рим с преживяно разочарование, и още безброй други, на пръв поглед глупави за много хора, примери.
          Човешкият вид е още твърде млад. От първите опити за изграждане на организиран начин на живот са преминали едва няколко хилядолетия (7 или 8). За този период от време, хората са се развили технологически, но са деградирали в други направления. Хората от XXI век са привилегировани, понеже една голяма част от тях, имат възможността да се докоснат до изобилие от автори, изобилие от гледни точки и изобилие от съждения. Правото на личен избор дава на хората свобода, за която средновековния европеец е можел само да мечтае. Ако човешкият вид желае да продължи да се развива, той трябва да се обърне към историята, понеже ако той не познава миналото си, е обречен да се върти в един омагьосан кръг от едни и същи грешки.

19.10.2017г.