Издухах се...
Издухах се... Издухах се от живота, който сама си избрах.
Издухах се... Издухах се от собствените си мислени недомислени амбиции и желания. Издуха ми се радостта, издуха ми се тъгата. Издуха ми се съня, издуха ми се страстта. Издуха ме зимния вятър и ме запрати в черната дупка на всепоглъщащото безразличие.
Вървя по снежните пътеки, а гарваните прелитат над главата ми и ми напомнят за тънката граница между земята и небето. Котките подремват, свити на кълбо без капка терзание към околния свят и няма как да знаят, че аз им завиждам. Куцият пес, безропотно приел своя недъг, ме поглежда изотдолу сякаш ме пита – ти можеш ли тъй? А аз го поглеждам отгоре и поклащам глава, с което отвръщам – бих ти казала, но не знаеш човешки.
Издухах се... Смея се на глупости, защото друго няма, защото все на нещо трябва да се смея, за да не забравя. Не знам дали смехът е полезен, но може да е вреден, ако се задавиш от смях. Сигурно ще ме попиташ какво ме разплаква. Какво ме разплаква ли? Нима забрави, че съм в черната дупка. Може да се напънеш да се засмееш, но я се напъни да се разплачеш... Обаче децата го могат...
Обаче... Аз се издухах... Аз се издухах, както човек го прави, когато има хрема, за да опразни онова мъничко пространство в носа си, което обикновено не бива да е пълно. И го прави – за здраве и комфорт.
А аз се издухах... Главата ми е празна. Комфорт! – Не бих казала. Но сигурно е здравословно. Когато на човек му дойде в повече – или му се пръска главата, или се опразва. А аз се издухах... Главата ми е празна. Празна е, но по-важното е, че е цяла. И щом е празна – значи, че ще дойде ден, когато ще почне да се пълни.
Издухах се... И, нека, ми завиждат ония, на които им се пръскат главите... Ако могат... Аз мога... Мога всичко, защото главата ми е празна!
© Христина Гутева Гутева All rights reserved.
